Една нежна ръка

Пусни ме до теб,
Ще ти кажа.
Няма да лъжа.
Всяка нощ как със мисъл за тебе заспивам,
А после сънувам те, викам,
умирам.
Събуждам се и помня само ръката ти,
Как нежно прегръща ме, пази ме,
връща ме.
И аз се боря със спомена,
Преваля деня, говоря си с чашата,
разчупвам леда.
Лягам си.
Искам без теб да заспя.
Въртя се, мечтая си, спомням си.
Една нежна ръка ме прегръща
и води ме при тебе в съня.

Две напред - зима една на зад лято

С червените листа танцувам из града,
Напред – две крачки малки.
Сняг и студ и зима.
А аз танцувам ли танцувам.
И неуморно стъпвам в такта.
Въртя се, тичам две напред,
в студа сама ги правя
и в нежност луда се обличам.
А после губя ритъм
И нова страст измива ми очите.
Зелено, меко, топло време
и лято в погледа на джентълмен
във фраг.
Забравям стъпките си движа се назад.
Една на зад, за чаша сладко вино и разкош.
Една на зад, за лято, джентълмен и милион
Мечти – за лека нощ.

Флормагико

-Сиел, ставай! Хайде събуждай се! – повтаряше Маркизата и побутваше спящата принцеса.
-Какво, защо викаш така... откри ли го... ? – проговори сънено детето на хаоса.
-Не! И това е най-лошото прерових всички книги в библиотеката и в никоя, нищо! Ставай, да помислим, може би отговора е логичен.
-Добре... доообре – прозя се принцесата. Стана отърси полепналите по роклята си листа и се отправи заедно с Маркизата към къщичката и.
Двете седяха дълго една срещу друга и обмисляха различни варианти, кои логични, кои не до там логични. Принцесата почти беше изгубила надежда, когато в главата и отново прозвуча гласа на нейната котка. „Има много коне в гората на майка ти, все някой ще знае отговора”
-Уф.... мразя когато прави така! – намръщи е принцесата – като ще казва нещо да го казва...
-Кой, какво ти става?! – попита изненадана маркизата.
-Джиневра... как кой... онази мързеливка знае много добре че се чудя как да се справя със задачата и от преди да заспя повтаря все едно и също „В гората на майка ти има много коне, все някой ще знае... „
-Ами Да!!! Защо не питаш, Хирон, нали ти е учител трябва да знае.
-Първо, защото той не е в гората на майка ми, а в замъка на баща ми и второ защото ми е забранено да общувам с него и да вземам от него съвети преди да спечеля и последните живи твари в гората на Джем.
-А ти познаваш ли, други, кентаври, може някой от тях....
-Да познавам, но той едва ли... О, Боже знам кого има предвид Джиневра. Довиждане, маркизо, отивам за отговора!
Принцесата се изправи толкова бързо на краката си и толкова скоростно излезе от къщичката и повика Фокус, че Маркизата дори не успя да попита, кого има предвид, не можаха да обсъдят дали това е точния човек... кентавър, дали ще знае, защо пък той да знае, когато книгите не знаят. И ако беше, благородна дама в света на хората Маркизата, може би щеше да се разсърди, заради неблагородните обноски на Принцесата, но тъй като тя живееше там където двете зелени луни се прибираха всяка сутрин и бяха замествани от хапливата усмивка на зеленото слънце, там където растяха най-красивите цветя и книгите бяха изписани с техния сок , Маркизата просто продължи да си мисли, как се обяздва кон от рода Пегас и защо го няма описано в книгите. Кацайки на поляната препълнена с кентаври, гадаещи по светлите звезди Фокус предизвика смут, но тъй като детето на хаоса нямаше време да изслуша оплакванията им тя бързо отпрати птицата си и се отправи към най-осветената и най-празната част на поляната, там където гадаеше самият Алигидари – предводителя на кентаврите. Меката светлина от факлите играеше по сребристата му козина а искрите сякаш палеха бялата му брада и и придаваха живот. Отне малко време докато Алигидари забележи Принцесата, но щом това се случи, той веднага насочи цялото си внимание към нея.
-Моите почитания, сър! – поклони се Принцеса нощен ангел.
-Добър вечер и на теб, Принцесо, какво те води, на нашата поляна?
-Мъдростта ви, сър! Ще ви помоля за съвет или за приказка.
-Помолете ме принцесо, ако я знам ще ви я разкажа.
-Кажете ми, сър, как се обяздва кон от рода Пегас, знаете ли.
-Разбира се, че знам принцесо! Да обяздиш кон от рода Пегас не е никак трудно на теория. Няма приказки за това, само факти. Ще ви кажа. Най-трудната част е да намерите цветето Флормагико ( летящото цвете) , трябва да го откъснете и да го поднесете на коня, който искате да обяздите точно преди да изгрее 13-тото новолуние от как се е родил. Цветето Флормагико трябва да е първото нещо, което жребчето ще сдъвче, след като кобилата откаже да го кърми, което винаги се случва на 13-тото новолуние. Трябва да му го поднесете от ръката си, така то ще ви усети и ще ви се подчини. Цветето е нужно на жребчето, и за да отключи магията на крилете му, без него, коня от рода Пегас никога няма да може да полети, опита ли нещо друго преди Флормагико, дори роден в рода Пегас, той си остава обикновен кон. Това е тъй строго пазената тайна, принцесо.
-А къде да намеря цветето, сър?
-Ето това принцесо вече е сложно. Цветето расте на хълма Колинаекуино, но го пазят два от червените дракони. Тяхното най-силно оръжие са техните криле, а най-голямата им слабост е топлината. Запомнете това принцесо, не се опитвайте да убиете драконите, съблазнете ги.
-Благодаря ви, сър! Ще опитам.
Принцесата се поклони дълбоко. Обърна се и спокойно тръгна през поляната, вече знаеше тайната, знаеше мястото оставаше и само да отиде и да вземе Флормагико за своя Пегасиуслундиус.

Посрещането

Още преди зазровяне небето над красивите градини на кралица Гентиана сякаш избухна и една огромна птица, носеща на гърба си момиче кацна спокойна зад живите огради на замъка. Принцесата слезе от гърба на Фокус, поклони му се дълбоко и го изпрати в къщи.
-Добре дошла – чу зад гърба си познат, приятелски глас принцесата.
Обърна се, а в мрака просветнаха тюркоазите, с които бе обшита роклята на жената, която я посрещна.
-А... Маркизо... колко се радвам рано сте станала или може би не сте лягала... ох, заради мен ли..не трябваше...
-Не се извинявай, момиче, хайде разказвай, защо си тук, каква е задачата този път?
-Ами... ох, хайде да отидем при водопада в къщата ви... къде са ви обноските... почерпете ме един чай и всичко ще ви кажа.
Маркизата се нацупи във фалшива гримаса, а после и двете се разсмяха и побързаха да стигнат къщичката, при водопада.
-Е, разказвай, сега, ето чай, ето ти и бисквити...разказвай...
-Ами, добре! Ти нали си специалист по животните... за това дойдох именно първо при теб, знаеш ли как се обяздва кон от рода Пегас?
-Кон от рода Пегас ?!
-Аха...
-Но, това е... това е работа на ездачите... те си обяздват конете това всички много добре го знаят, само те знаят тайната.
-Аха, но сега и аз трябва да я узная, защото след 13 новолуния ще трябва да се срещна с моя кон.
-Твоя кон?!
-Аха, Пегасиуслундиус.
-Аха... виж Сиел, лягай да спиш сега, че съмна, аз ще отида до библиотеката за да прегледам книгите, да видя какво казват за твоя Пегасиуслундиус.
Маркизата стана от стола си на секундата и с малки , ситни крачки се отправи към библиотеката на замъка. А принцеса Нощен ангел я изпрати, след което излезе навън постоя няколко секунди, така че вятърът да понесе аромата на косата и, после поседя още няколко минути и от гората при водопада излязоха три вълчици с малките си.
-Муун, Ковърулф, Бел – повика ги принцесата по имена – о колко сте порастнали, аха имате си и малки. Възможно ли е уважаеми госпожи да отложим запознанството ми с тях за по-късно и сега да ми помогнете да заспя. – Вълчиците кимнаха, сякаш разбраха всяка нейна дума и едната легна в корените на огромния бук пред дома на маркизата а останалите две започнаха да се разхождат наоколо.
Принцесата се гушна в легналата вълчица и започна да мисли, да мисли кой може да и помогне със задачата, кой знаеше отговорите. Така мислейки Принцеса Нощен ангел започна да се унася в сън, но точно преди да попадне в цветните си сънища, тя чу познат глас в главата си.
„Има толкова много коне в гората на майка ти, все някой ще знае как да се справиш с Пегасиус” и после гласът изчезна.
„Ох, Джиневра, както винаги много ми помогна.” Мислеше си принцесата.
И докато мислите и се въртяха из главата тя някак си неусетно се потопи в синьо и златно, зелено и сребърно, червено и жълто и всички онези цветове които спохождаха съня и

Пегасиуслундиус

Очите на живите твари никога няма да се наситят да гледат водата. Тя всеки път придобива толкова различни форми, а осветена от различна светлина придобива и различни цветове. Водата е магична по-магична от всичко на света. Принцеса нощен Ангел беше седнала на един камък потопен в жълто-червените опадали листа, наблюдаваше бълбукащия извор пред себе си, а станеше ли и скучно поглеждаше нагоре към огромния водопад, над който двете зелени луни тъкмо преминаваха. Те му придаваха още по-голяма красота, бялата пяна на бушуващите му води на места зеленееше от тяхната светлина а на места оставаше бяла, и сякаш светеше в тъмнината на нощта. Принцесата не седя дълго сама. Точно когато луните бяха най-високо от към високите смърчове, вплели клоните си в една въображаема или не арка се зададе красив бял кон със златни криле, като ангелски кон, а на гърба му здрав и силен ездач.
Ездачът скочи от гърба на своя кон, погали го по гърба и го остави близо до водата. После се обърна и тръгна към момичето, което все още седеше на камъка в листата. Когато приближи до нея Принцесата се изправи и покорно се поклони на ездача. Той също и отвърна с вежлив поклон и лека усмивка.
-Е, Принцесо, разбрах , че сте тук , за да спечелите всички същества в гората на своя страна?! Правилно ли съм разбрал?
-Да, лорд Райдлорд, правилно сте разбрал.
-Вижте, ако зависеше от мен и от народът ми, никога не бихме отказали да се бием за толкова красиво и нежно създание като вас, но ние зависим от конете си. Без тях и тяхната мощ, ние сме лесно раними, не сме добри пешаци и не стреляме безпогрешно като елфите на Доунфейър.
-Разбирам...- отвърна принцесата, макар и да не разбираше съвсем на къде води този разговор.
-Има един, единствен начин да спечелите верността на всички коне от рода Пегас, Принцесо. Снощи точно в нощта преди новолунието се роди най-младият от този род- Пегасиуслундиус. Успеете ли сама без помощта на никой от племето ми да спечелите доверието му и да успеете да го яхнете, ще спечелите верността на всички коне от рода Пегас и верността на моя народ.
-Това ли е задачата ми, уважаеми, да успея да обяздя Пегасиуслундиус?
-Да, Принцесо, това е. Сама трябва да намерите начина да стигнете до сърцето на този кон и той ще бъде ваш за винаги, а всички останали коне от рода Пегас ще ви следват покорно в битките.
-Благодаря ви за срещата, лорд Райдлорд! С колко време разполагам?
-След 13 новолуния Пегасиуслундиус, ще е достигнал възраст, в която вече няма да може да бъде обязден, за това Принцесо, разполагате с точно 13 новолуния.
Райдлорд пожела успех на Принцеса нощен ангел в начинанието и обърна се и отиде при коня си, погали го отново по гърба и се качи върху него със същата лекота, с която бе слязъл, после отново минаха заедно под арката от смърчове и изчезнаха.
-Окус, Окус, Окус... – прошепна отново принцесата, този път дори нямаше нужда да го повтори пет пъти, небето лумна в пламъци и Фокус кацна точно до нея. Водата в извора засия в оранжево и жълто , отразявайки огромното количество светлина, което феникса излъчваше, принцесата остана още няколко минути загледана в красивите отблясъци и после се качи на гърба на птицата си.
-Към кралството на леля ми Фокус! – прошепна му тя и Фокус отново озари небето с огнените си криле.

Изпращането

ИЗПРАЩАНЕТО
След големия турнир, който принцесата за малко да изгуби, но все пак се оказа победилка, на големия пир, който организира в нейна чест Доунфейър, тя научи и най-популярните елфски песни, няколко рецепти за приготвянето на сочно месо и няколко от любовните стихотворения на Крам, който по време на тренировките, а и след тях беше убеден, че е влюбен в принцесата и, че тя е жената на живота му.
Крам беше на 15 години и любовта за него беше мелодия, беше красота, и ефирност, а принцесата притежаваше много красота и ефирност, притежаваше сила, и пееше като ангел.
Разбира се убежденията на Крам страшно много развеселяваха Детето на хаоса. Сиел с умиление си спомняше хилядите сълзи, необходими, за да убеди баща си да не взема Уориър (елементът на огъня – първата „любов” на принцесата) със себе си в битките, спомняше си и болката от изгарянето и всеки път когато го правеше разтриваше бедрото си, но там отдавна нямаше дори белег, защото Хирон бе направил всичко необходимо в точното време.
Недочакала още да пукне зората Принцеса Нощен Ангел се сви, като коте върху една огромна меча кожа просната на земята и заспа, като преди това нареди на елфите, които се грижеха за нейния комфорт в дома на Доунфейър да я събудят когато двете зелени луни от кралството на дъщерите на Лилит захванат отново пътя си.
Беше 11-то новолуние в тази година и принцесата трябваше да се яви при водопада на живота, точно когато луните стигнат средата на пътя си. Там тя имаше среща с предводителя на ездачите. Народът, опитомил крилатите коне от рода на Пегас.
Тя трябваше да се срещне с Райдлорд, за да получи от него изпитанието, с което трябваше да се справи, за да я следва народа му в битките.
Между зеленото и жълтото, между синьото и сребърното в съня на принцесата, часовете се изнизаха толкова бързо, че когато един от млаките елфи изпратен да я събуди я побутна тя се сепна и първоначално помисли, че са минали само няколко минути. Когато слезе в голямата зала долу я чакаха Доунфейър, красивата му съпруга и Трой. На раздяла Доунфейър я целуна по челото, наведе се и привърза на десния и глезен малка верижка.
- Виж, Сиел, ти прие моето предизвикателство и се справи с него. В замяна аз ти обещах верността на стрелците ти. Но тъй като имах честта да останеш в дома ми и да бъда близо до теб, реших че ще ти подаря още нещо. Тази верижка всъщност е половинка другата е привързана на крака на сина ми Трой.
- Но, сър... не е ли... не е ли твърде опасно да... той ви е син...
- Не, Принцесо, аз отдавна знаех, че тази верижка ще бъде разделена на две, но не знаех на кого ще връча втората половинка. Трой вече не е момче. Верижката се предава в семейството ни от баща на син, при възмъжаването, за всеки от синовете си имам такава верижка. Но тъй като ти спечели не само моята вярнос, но и моята бащинска обич и тъй като Крам още е малък, от днес на татък вие с Трой ще бъдете свъразни, посредством верижката. Ще усещаш странни неща когато той чувства силно, той ще усеща когато ти чувстваш. Запомнете, деца, когато верижките се впият толкова силно в кожата ви, че почти спират кръвта ви, отвържете ги, протегнете длан и ги пуснете върху нея, те сами ще се извият в посоката, в която трябва да вървите, за да се намерите.
Принцесата се сбогува със семейство Доунфейър, остави няколко хартиени целувки за Крам и тръгна. Тъй като сбогуването я забави малко, а тя трябваше да бъде точна за срещата си с Райдлорд, Принцеса нощен ангел погледна на горе сложи ръце върху очите си и тихичко прошепна пет пъти „Окус, Окус, Окус, Окус, Окус” и след няколко минути небето над нея избухна в пламъци и нейния гигантски приятел Фокус започна да се спуска надолу.
Когато усети топлината му принцесата свали ръцете си, поклони се учтиво и внимателно се покачи на гърба на птицата.
- Към водопада на живота, скъпи мой!- прошепна му тя.
И фениксът отново озари небето с огнените си крила.

Принцесата и елфите

В жълтата пелена на изпопадалите листа в гората на Джем, Принцеса нощен ангел спеше и сънуваше. Сънуваше цветно, толкова цветно колкото само тя може да сънува. Слънцето тъкмо беше преполовило пътя си и листата на клена под който тя беше легнала поемаха лъчите му и ги отразяваха в най различни нюанси. Принцесата беше толкова уморена от смятането и цифрите и всички онези задачи, които предводителя на джуджетата и беше поставил, че спеше вече 4-ти ден непробудно под клоните на вековното дърво в меката пелена на листата.
И както често се случва във вълшебните, а и в обикновените светове, никога не се случва това, което искаш да ти се случи, а това което трябва да се случи. Докато принцесата кротко спеше и сънуваше цветните си сънища по източната пътека, която водеше към дървото се зададоха две момчета. Високи, руси, снажни младежи с лъкове през рамо.
По-големият беше облечен със сива жилетка и сиви вълнени панталони, а по-малкият изцяло в зелено, от главата до петите. Щом видяха спящото момиче те леко се стреснаха, но после си пошушнаха нещо един на друг и се заловиха да заравят Принцесата в листата и да се хихикат. Естествено Детето на Хаоса нищо не усещаше, защото точно по обяд спеше най-дълбоко, но за лоша изненада на двамата шегаджии Джоел (кентавърът) се разхождаше наблизо по северната пътека която водеше към дървото. Той усети леко гъделичкане върху гърдите си, което му подсказваше, че нещо се случва с притежателката на другата половина на медальона.
„Не може да е нещо лошо” мислеше си той. „Ако беше щеше да пари.”
Но гъделичкането не спря и той реши, че е по-добре да потърси Сиел и да се увери, че всичко е наред. Когато пристигна до дървото видя двамата младежи да заравят Принцесата в листа и така се развика, за да ги изгони, че успя да събуди и Сиел, която помисли, че е спала повече от месец, и е изтървала вече турнира по стрелба, който трябваше да спечели следващата седмица защото това беше изпитанието и задачата, която и беше поставил Доунфейър военачалника на елфите стрелци, които бяха част от защитниците на гората на Джем. Едва след като се разсъни принцесата установи от къде идва ужасния шум, който се набиваше в главата и...
-Откачени елфи, абе вие луди ли сте, можехте да задушите момичето – викаше с цяло гърло Джоел.
-Престани да ни крещиш надут кон такъв – викаха по него двамата русокоси младежи.
-Аз ще престана да ви крещя, но ще дойда да ви ритна, глупави дългоухи- продължаваше Джоел.
-Ела де, ела... най-много да получиш една стрела в задницата – канеха се двамата.
-ПРЕСТАНЕТЕ! – извика Сиел. Явно твърде високо и твърде силно тъй като и тримата си запушиха ушите и си отвориха устите, вторачвайки се в нея. – Господа, с вас май не се познаваме?! – Обърна се тя към момчетата.
-Не се познаваме, Милейди, Трой и Крам Доунфейър – отвърнаха те и се поклониха.
-Сиел! – представи се Принцесата и отвърна на поклона им с реверанс.
Двамата братя нещо се сръчкаха и започнаха да си шушукат. Докато сиел отиде при Джоел за да го успокои. Кентавърът беше в готовност да се бие. Но тя го погали нежно, усмихна се и го изпрати да си ходи.
-Така, господа, явно, двете зелени луни никога не лъжат. Казаха ми, че няма нужда да ви търся и ето, че вие сами ме намерихте.
-Да ни търсиш ли?! – обърна се озадъчен към нея Трой.
-Да, господа, да ви търся. Нали вие сте синовете на Доунфейър.
-Да, Милейди – отговори Крам.
-Значи, точно Вас трябваше да търся, но ето, че както казаха луните вие сами ме намерихте. Зная, че сте най-добрите стрелци във вашето село. Зная също, че другата седмица трябва да спечеля турнира по стрелба, който организира баща ви и зная също, че вие ще ми помогнете, като ме научите да стрелям и да улучвам мишената безпогрешно.
-Така ли?! И от къде знаеш всичко това.
-Ами от двете зелени луни от кралството на леля Гентиана.
-Е, явно с тях не можем да спорим, тогава кога започваме тренировките?
-Тъй като прекъснахте вече съня ми... ако искате още сега!
И се отпавиха на юг по пътеката която водеше към селото на елфите, за да започнат с тренировките на Сиел. А докато вървяха, толкова много се смяха и толкова сладко си бъбриха, че неусетно тримата знаеха почти всичко един за друг.