неделя, 11 януари 2015 г.

В момента съм зимата

Недей да съдиш...
Сега съм изстинала и държи ме здраво
За гърлото дългата нощ.
Узряват надежди и обирам мечтите си.
Разхождам се в неделя сама.
Не слушай какво са ти казали.
В момента съм зимата. Толкова зла.
Разглеждам частици от влюбени типове.
Подреждам си пъзел. Картина с цветя.
Недей да ме гледаш, не ставам за сцената,
не светя – просто очаквам дъжда.

понеделник, 30 юни 2014 г.

Мечтата на Глупака


Тръгвай си от тук. И аз си тръгвам.
Тук няма нищичко за нас.
Събирам си багажа,
(гълъбите и сърцето)
и си заминавам.
На къде – не знам.
Тук вече няма нищо.
Само бездна. А аз седя на острия и ръб.
Балансирам, някак си на пръсти.
Танцувам с вятъра – балет.
А после падам, в бездната,
но някак си не се разбивам,
ами летя.
Летя където си поискам, далеч от тук,
където няма нищо, където има студ
изядена луна и неми страхове.
Отивам някъде, където има слънце,
да настанявам гълбите си… и скътаното си сърце.


неделя, 24 февруари 2013 г.

Още миг поне

Не ми се слушат празни приказки по пълнолуние.
Главата ме боли и нямам нищичко за губене.
Не чувам нечовешки крясъци ,
на счупени половинки от човеци.
Не съм жестока, пазя си гърба
от недовършени предателства
и засекли пистолети.
Не ми се слушат извинения в безлуние.
В такива нощи ми се пее с цяло гърло
(от сърце).
Не съм пияна! Държа юздите си в ръце.
По новолуние не ми се гледа на кафе.
Танцува ми се, топло,до полуда... с теб
Докато ме заболят краката и още миг поне!

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Не чакам принцове

Не чакам принцове. За рицари копнея.
Не знам дали така е по-добре.
До смърт ми е дотегнало от първите,
от пажовете им ми се реве.
Отнеха ми короната, сърцето,
всичко, всичко.
Душата ми изпиха я до капка и
до дъно.
Останаха ми малко думи
(неизписани).
А от рицарите няма и следа.
Разпъждам бандата пияни
Принцове, с ирония, сарказъм
(без душа)
И ако не дойдат скоро Рицарите,
продължавам да се бия сам-сама.

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Любов и Самота

Не съм добра в любовните писания.
Не сме на ти със любовта.
Някога когато тя дойде,
доведе с нея самотата
и влюбих се в очите и
в дъха, в косите и.
И устните и пожелах вовеки
вина не чувствам
(дяволски са меки).
Ласките и да отблъсна
не можах
Не исках,
не посмях.
Просто пуснах любовта,
оставих я да скита по света.
Останах си прегърната сама
Усещах си сърцето усещах
самота .

четвъртък, 7 февруари 2013 г.

От личен опит

Дъждът какъв би бил, ако можеше да се покаже,
в човешки облик?
С каскет във сиво и костюм в райе.
Представям си герой от нямо кино.
И само мимиките му са някак си разнопосочни,
не ги разбирам, но не съм сама поне.
Дъждът бил джентълмен, така съм чула,
пиел чай, мечтаел за звездите.
Разхождал се по плочниците и в
каскета си бил скрил мечтите.
Или облаците, има ли значение,
за някои те са си едно.
Не знам дали ще ме покани, честно,
на чай и кифлички със мармалад.
Дъждът обаче знам измива страховете
и това от личен опит си го знам.

вторник, 29 януари 2013 г.

Първо...обаче...

Знаеш че мога да сбъдвам желания.
Мога да правя такива неща,
знаеш помагат ми даже и котките,
и звездите и пълната бяла луна.
Знаеш, че не се страхувам от питанки,
задавам въпроси на хора с безброй имена.
Разглеждам паважите, сградите и колоните в тях,
не ме бива много в това.
Твоят свят е този разумният,
в който се гонят коли милион
моят е онзи от филмите с белите пухчета,
и милиард пеперуди за цвят и разкош.
Знаеш че мога да сбъдвам желания.
За теб съм го правила много пъти преди.
Ще го направя отново....знаеш....обаче....
първо затваряш очи.

сряда, 12 декември 2012 г.

Време за подреждане

Има моменти, в които подреждам.
Подреждам си стаята, гардероба и мислите.
Изхвърлям неща непотребни
и хора със същото качество.
После ми става празно и леко.
Отворена съм за нови неща.
И съм леконрава и чиста.
Не ходя ами летя,
и си пея забравени песнички,
неизхвърлени потребни само за мен.
Срещам те някак забързана.
Запомням те.
Отминавам те с поглед.
Идва момент за ново подреждане.
Стаята. Гардероба и Мислите.
Изхвърлям непотребните вещи.
Оставям си кратички мисли за теб!

събота, 8 декември 2012 г.

Музата и ти

Ти не приличаш на моята муза.
Не летиш и си твърде намусен.
Не разбирам само защо я привличаш.
Оплиташ я някак си
(и пиша само за теб).
Пиша ти стихчета, разкази,
Пиша ти колко добре ми е.
Пея си песнички с измислени текстове
и всичките само за теб.
Как е възможно дори не разбирам,
една муза да хлътне толкова много
по мъж без сако и колосана бяла яка.
По някакъв, който даже си няма крила.
Ти не приличаш на ничия муза,
но моята странно ти има мерак.
Ще напиша още няколко реда.
После смятам да спя.
Разберете се двамата,
кой кого ще обича
и не ми прекъсвайте, моля съня.

петък, 7 декември 2012 г.

Петък в декември и четири пълни лъжици какао

Петък в декември и четири пълни лъжици какао.
(подслаждани само от мънички мисли за теб).
Срещнах те скоро, за кратко,
докато гонех снежинките
и дъжда го превръщах във лед.
Не се занимавам по принцип със хора
Приоритет са ми бурите, вятъра даже дъжда.
Ти се усмихна обаче и изгубих си бройката
Малко повече сняг пуснах в града.
После опитах с жълти слънца да оправя баланса.
Получи се сякаш,
разминах се само с няколко чифта мокри крака
на разсеяни, бързащи хора (за края май на света).
Сега си пия какаото и го пия без захар и мед
Но не горчи а подслажда ме....
заради малките мисли кривнали случайно по теб.

сряда, 5 декември 2012 г.

На пук, наопаки

Не те харесвам.
Опак и на мойто настроение.
Случайните докосвания, странно,
носят ми вълнение.
И уж приятелско е твойто намерение,
а в погледа ти се долавя напрежение
и оставя нотка на съмнение.
Не танцуваме, но ме притискаш силно,
сигурно е заради тълпата.
Цяла нощ ме гледаш скрито,
Някак с нетърпение.
А пък аз изпадам в истинско недоумение.
Защо забога, пиша ти това стихотворение?!

неделя, 4 ноември 2012 г.

Недосънуван...недоцелувана...недообичана

Не мога да те досънувам не разбираш ли.
Будя се в сюблидния момент.
И струва ми толкова неистинно
да те търся някъде до мен.
А ти ми се сънуваш всяка нощ.
През деня изгарям в нетърпение.
Прибирам, се обличам си пижамата
(във шест)
И чакам да се стъмни, за да дойдеш пак
в съня без никакво съмнение.
Сънувам те така.... Защото искам.
Защото мога, знам и те обичам.
Сънувам те през всяка моя нощ,
но недосънуван си, а ме целуваш
и обичаш.
.........................................................
Недоцелувана, недообичана....събудена съм аз.

На поетите с любов

За поезията не е нужен дъжд,
само времето да е намусено
и в по-голяма доза необичане.
Поетите не спят през зимата,
разхождат се по покривите на града.
(със котките).
И търсят музите си в облаците
и във времето....
във сивата и кротка самота.
Научили са се да се усмихват временно,
когато някой ги обикне като стих.
Разглеждат светлини и чуват музика
прераждат се във всеки тъжен миг.
Поетите не чакат дъжд и слънце
а само чувства, сладък дъх и
недосънувани дъги.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Ноември не предава дъждовете

Дъждът танцува с лачените си обувки.
Не че съм ги виждала, чувам как почуква
с токовете си навън.
Дойде самичък днес,
изтръска се пред прага като кученце,
остави мокрите си дрехи и мечти
и пак излезе,
(гмурна се в ноември)
И вали.....
От любезност исках чай да му предложа
отказа – просто заваля.
А аз останах загледана след него,
но зад прага .... не тръгнах.... не посмях.
Сгънах мокрите мечти и ги прибрах.
Ноември не предава дъждовете
Вали със тях и те валят със него.
Прескачат калните пътеки
И стъпват в локвите без страх
Не разместват облаците, а
Размиват цветовете и тракат
с токовете си а аз заспивам с тях.

сряда, 31 октомври 2012 г.

Във всяка приказка си има вещица

Във всяка приказка си има вещица,
и нищо, че във твоята съм аз.
Не ме мрази защото не разбираш,
че вещиците също са добри.
И вещиците плачат за мъже
и продължават после да живеят
(даже и със счупено сърце).
Във всяка приказка си има и принцеса
и нищо, че във твойта, не съм аз.
Не мразя, просто не разбраш,
короните не правят чудеса.
Магиите не изтриват чувства.
и чупят се вълшебните огледала,
когато някой някога разчуства,
от приказките– вещицата зла!

неделя, 21 октомври 2012 г.

Понякога, само, понякога


Понякога, само понякога,
искам силно притисната в теб да заспя.
Тогава не падат звезди и съм боса,
както обичаш с разпусната,
(даже разрошена леко коса).
Понякога, само понякога,
се моля преди да заспя.
Тогава не виждам лицата
и грим не ми трябва изобщо.
Тогава съм бяла и...
(даже добра).
Понякога, само понякога,
те сънувам преди да се събудя.
Тогава изгрява в зениците слънце
отваря очите ми и после излиташ.
Понякога, само понякога,
Те чувам да говориш толкова тихичко
Тогава не спя и не дишам.
Тогава съм мило момиче.
Понякога, само -„понякога”
ми се иска да бъде сменено
със винаги!

неделя, 3 юни 2012 г.

И пиша и пиша

И пиша и пиша,
а ти не разбираш.
И плача и плача,
а ти не ме виждаш.
Обърни се! Кафето изстива!
Върни се! Догаря цигара.
(и ромът горчи)
И липсваш и липсваш ми,
а главата си гордо, високо държа.
И няма те няма те,
а търся те някъде там...
(в съня)
Хиляда причини ти давам,
стига да искаш.
И боли ме, боли ме,
а искам те, искам те.
И накрая обичам те!
(обичам те!)

Утеха няма и няма време

Няма никъде утеха,
щом сам си си избрал тъгата.
Любов бленуваш в сънищата си.
А на сутринта прегръщаш самотата.
Преграда няма,
само неразбрани чувства.
И времето лекува, но не лекува тях.
Липсваш ми не казах с глас.
И ти мълвях на ум любовни думи.
Сега не моля , зная късно е за нас.
На пук се връща всичко,
на малки, много малки суми.
И утеха няма и няма време
Има само болка, обич и тъга.

Без грим и роля

Аз искам от онази романтичната любов.
С която ще е лесно да те чакам,
утре...даже след това ...
без грим, без роля в този театър.
Аз искам от онези погледи,
които да ме карат да настръхна
и да ме направят твоя.
Искам и блестящата усмивка
която да ме кара да не спя.
Целуни ме, ще ти върна-
с цялата любов на света.
Аз искам от онази романтичната любов.
Която ще ме води в тъмнината-
без грим, без роля в този театър

Цветните ми сънища (строго забранени)

Недей да бягаш ще се спънеш
в цветните ми сънища
(за други строго забранени)
ще изгубиш разума си
и земята под краката.
Ще се объркаш в лабиринт
(от цветни нереалности),
потънали в преплетени
сини, сребърни и розови
блестящи благодарности-
на хора толкова безцветни
(от различни крайности).
И няма повече да те предупреждавам
да тичам винаги след теб и да ти давам
(любов и нещо по-така).
Този лабиринт го построих сама.
И ако не спреш да чупиш всичко там.
Няма да те пусна да излезеш
и от цветността на сънищата ми
със теб - във твоята реалност
да си вземеш!