Оттегчен до безрасъдство седеше в есенния парк.
И четките и моливите и пастелите търкаляха се
някак си безлично и самотно на пейката до него.
Листът все тъй студено бял седеше.
Вървеше тя през парка.
В очите и нямаше дъжд.
В косите само листата играеха, но беше красива.
И не вървеше само а сякаш танцуваше.
Не се усмихваше, но вятъра я въртеше.
Дори не го забеляза, но той я видя.
Грабна си четките, подостри моливите,
заради очите в които нямаше дъжд,
заради косите в които има листа,
заради тази, дето танцува със вятъра.
Умът му не спираше да тича към нея.
А тя си отиваше.
Но ръката му странния танц нарисува.
Няма коментари:
Публикуване на коментар