Gentiana/DeTe_Ha_Xaoca
Когато думите нараняват,
идва Тишината
раните да превърже
и лампите да угаси.
Лека нощ,
несбъднато утро!
Заглъхват стъпките ни.
Зад прозорците
пак вали.
Дъжд посред зима.
Дъжда със сълзите се слива.
А те лекуват трудно, но лекуват.
Болките една със друга ги заменят
И няма отдих, просто болка,
само чувства.
Добро утро,
Недосънуван сън.
Отварям устни,
За последното „Обичам те!”
А зад ресниците ми,
Гонят се снежинките.
И тихо е, като в дворец
от крехък лед.
Подготвят залите за
бала на Тъгата
слугите - часове.
Назад- напред
кралица ледена
във мен кръжи душата
и я обличат
в бяло лунните лъчи.
В косите черни вплитат се сами звездите.
И бягат пак минутите – придворни дами.
Облекли смешните си рокли демоде.
И само тя е хубава, прекрасна,
Снежна.
Но не я погледна,
и да бъде пак сама
на тръгване я ти прокле.
Добър ден,
страннико познати!
Правим крачка – двамата
В страни.
А навън вали... вали!
И бавно слиза уморена вечерта
да донесе екзотиката
в стъклена камелия,
с която ще закичи гордостта
на таз душа-предадена Офелия.
Танцувай - Самотата ти отива.
Приляга на ревера на дъжда
ръката ти. Последен дъх изстива
и шепне - "Лека нощ" без кръв уста.
Няма коментари:
Публикуване на коментар