night angel

Една нежна ръка

2010-12-01T22:35:00.001+02:00

Пусни ме до теб,
Ще ти кажа.
Няма да лъжа.
Всяка нощ как със мисъл за тебе заспивам,
А после сънувам те, викам,
умирам.
Събуждам се и помня само ръката ти,
Как нежно прегръща ме, пази ме,
връща ме.
И аз се боря със спомена,
Преваля деня, говоря си с чашата,
разчупвам леда.
Лягам си.
Искам без теб да заспя.
Въртя се, мечтая си, спомням си.
Една нежна ръка ме прегръща
и води ме при тебе в съня.

Две напред - зима една на зад лято

2010-11-20T17:41:00.001+02:00

С червените листа танцувам из града,
Напред – две крачки малки.
Сняг и студ и зима.
А аз танцувам ли танцувам.
И неуморно стъпвам в такта.
Въртя се, тичам две напред,
в студа сама ги правя
и в нежност луда се обличам.
А после губя ритъм
И нова страст измива ми очите.
Зелено, меко, топло време
и лято в погледа на джентълмен
във фраг.
Забравям стъпките си движа се назад.
Една на зад, за чаша сладко вино и разкош.
Една на зад, за лято, джентълмен и милион
Мечти – за лека нощ.

Флормагико

2010-11-19T19:16:00.000+02:00

-Сиел, ставай! Хайде събуждай се! – повтаряше Маркизата и побутваше спящата принцеса.
-Какво, защо викаш така... откри ли го... ? – проговори сънено детето на хаоса.
-Не! И това е най-лошото прерових всички книги в библиотеката и в никоя, нищо! Ставай, да помислим, може би отговора е логичен.
-Добре... доообре – прозя се принцесата. Стана отърси полепналите по роклята си листа и се отправи заедно с Маркизата към къщичката и.
Двете седяха дълго една срещу друга и обмисляха различни варианти, кои логични, кои не до там логични. Принцесата почти беше изгубила надежда, когато в главата и отново прозвуча гласа на нейната котка. „Има много коне в гората на майка ти, все някой ще знае отговора”
-Уф.... мразя когато прави така! – намръщи е принцесата – като ще казва нещо да го казва...
-Кой, какво ти става?! – попита изненадана маркизата.
-Джиневра... как кой... онази мързеливка знае много добре че се чудя как да се справя със задачата и от преди да заспя повтаря все едно и също „В гората на майка ти има много коне, все някой ще знае... „
-Ами Да!!! Защо не питаш, Хирон, нали ти е учител трябва да знае.
-Първо, защото той не е в гората на майка ми, а в замъка на баща ми и второ защото ми е забранено да общувам с него и да вземам от него съвети преди да спечеля и последните живи твари в гората на Джем.
-А ти познаваш ли, други, кентаври, може някой от тях....
-Да познавам, но той едва ли... О, Боже знам кого има предвид Джиневра. Довиждане, маркизо, отивам за отговора!
Принцесата се изправи толкова бързо на краката си и толкова скоростно излезе от къщичката и повика Фокус, че Маркизата дори не успя да попита, кого има предвид, не можаха да обсъдят дали това е точния човек... кентавър, дали ще знае, защо пък той да знае, когато книгите не знаят. И ако беше, благородна дама в света на хората Маркизата, може би щеше да се разсърди, заради неблагородните обноски на Принцесата, но тъй като тя живееше там където двете зелени луни се прибираха всяка сутрин и бяха замествани от хапливата усмивка на зеленото слънце, там където растяха най-красивите цветя и книгите бяха изписани с техния сок , Маркизата просто продължи да си мисли, как се обяздва кон от рода Пегас и защо го няма описано в книгите. Кацайки на поляната препълнена с кентаври, гадаещи по светлите звезди Фокус предизвика смут, но тъй като детето на хаоса нямаше време да изслуша оплакванията им тя бързо отпрати птицата си и се отправи към най-осветената и най-празната част на поляната, там където гадаеше самият Алигидари – предводителя на кентаврите. Меката светлина от факлите играеше по сребристата му козина а искрите сякаш палеха бялата му брада и и придаваха живот. Отне малко време докато Алигидари забележи Принцесата, но щом това се случи, той веднага насочи цялото си внимание към нея.
-Моите почитания, сър! – поклони се Принцеса нощен ангел.
-Добър вечер и на теб, Принцесо, какво те води, на нашата поляна?
-Мъдростта ви, сър! Ще ви помоля за съвет или за приказка.
-Помолете ме принцесо, ако я знам ще ви я разкажа.
-Кажете ми, сър, как се обяздва кон от рода Пегас, знаете ли.
-Разбира се, че знам принцесо! Да обяздиш кон от рода Пегас не е никак трудно на теория. Няма приказки за това, само факти. Ще ви кажа. Най-трудната част е да намерите цветето Флормагико ( летящото цвете) , трябва да го откъснете и да го поднесете на коня, който искате да обяздите точно преди да изгрее 13-тото новолуние от как се е родил. Цветето Флормагико трябва да е първото нещо, което жребчето ще сдъвче, след като кобилата откаже да го кърми, което винаги се случва на 13-тото новолуние. Трябва да му го поднесете от ръката си, така то ще ви усети и ще ви се подчини. Цветето е нужно на жребчето, и за да отключи магията на крилете му, без него, коня от рода Пегас никога няма да може да полети, опита ли нещо друго преди Флормагико, дори роден в рода Пегас, той си остава обикновен кон. Това е тъй строго пазената тайна, принцесо.
-А къде да намеря цветето, сър?
-Ето това принцесо вече е сложно. Цветето расте на хълма Колинаекуино, но го пазят два от червените дракони. Тяхното най-силно оръжие са техните криле, а най-голямата им слабост е топлината. Запомнете това принцесо, не се опитвайте да убиете драконите, съблазнете ги.
-Благодаря ви, сър! Ще опитам.
Принцесата се поклони дълбоко. Обърна се и спокойно тръгна през поляната, вече знаеше тайната, знаеше мястото оставаше и само да отиде и да вземе Флормагико за своя Пегасиуслундиус.

Посрещането

2010-11-19T19:14:00.000+02:00

Още преди зазровяне небето над красивите градини на кралица Гентиана сякаш избухна и една огромна птица, носеща на гърба си момиче кацна спокойна зад живите огради на замъка. Принцесата слезе от гърба на Фокус, поклони му се дълбоко и го изпрати в къщи.
-Добре дошла – чу зад гърба си познат, приятелски глас принцесата.
Обърна се, а в мрака просветнаха тюркоазите, с които бе обшита роклята на жената, която я посрещна.
-А... Маркизо... колко се радвам рано сте станала или може би не сте лягала... ох, заради мен ли..не трябваше...
-Не се извинявай, момиче, хайде разказвай, защо си тук, каква е задачата този път?
-Ами... ох, хайде да отидем при водопада в къщата ви... къде са ви обноските... почерпете ме един чай и всичко ще ви кажа.
Маркизата се нацупи във фалшива гримаса, а после и двете се разсмяха и побързаха да стигнат къщичката, при водопада.
-Е, разказвай, сега, ето чай, ето ти и бисквити...разказвай...
-Ами, добре! Ти нали си специалист по животните... за това дойдох именно първо при теб, знаеш ли как се обяздва кон от рода Пегас?
-Кон от рода Пегас ?!
-Аха...
-Но, това е... това е работа на ездачите... те си обяздват конете това всички много добре го знаят, само те знаят тайната.
-Аха, но сега и аз трябва да я узная, защото след 13 новолуния ще трябва да се срещна с моя кон.
-Твоя кон?!
-Аха, Пегасиуслундиус.
-Аха... виж Сиел, лягай да спиш сега, че съмна, аз ще отида до библиотеката за да прегледам книгите, да видя какво казват за твоя Пегасиуслундиус.
Маркизата стана от стола си на секундата и с малки , ситни крачки се отправи към библиотеката на замъка. А принцеса Нощен ангел я изпрати, след което излезе навън постоя няколко секунди, така че вятърът да понесе аромата на косата и, после поседя още няколко минути и от гората при водопада излязоха три вълчици с малките си.
-Муун, Ковърулф, Бел – повика ги принцесата по имена – о колко сте порастнали, аха имате си и малки. Възможно ли е уважаеми госпожи да отложим запознанството ми с тях за по-късно и сега да ми помогнете да заспя. – Вълчиците кимнаха, сякаш разбраха всяка нейна дума и едната легна в корените на огромния бук пред дома на маркизата а останалите две започнаха да се разхождат наоколо.
Принцесата се гушна в легналата вълчица и започна да мисли, да мисли кой може да и помогне със задачата, кой знаеше отговорите. Така мислейки Принцеса Нощен ангел започна да се унася в сън, но точно преди да попадне в цветните си сънища, тя чу познат глас в главата си.
„Има толкова много коне в гората на майка ти, все някой ще знае как да се справиш с Пегасиус” и после гласът изчезна.
„Ох, Джиневра, както винаги много ми помогна.” Мислеше си принцесата.
И докато мислите и се въртяха из главата тя някак си неусетно се потопи в синьо и златно, зелено и сребърно, червено и жълто и всички онези цветове които спохождаха съня и

Пегасиуслундиус

2010-11-15T09:30:00.000+02:00

Очите на живите твари никога няма да се наситят да гледат водата. Тя всеки път придобива толкова различни форми, а осветена от различна светлина придобива и различни цветове. Водата е магична по-магична от всичко на света. Принцеса нощен Ангел беше седнала на един камък потопен в жълто-червените опадали листа, наблюдаваше бълбукащия извор пред себе си, а станеше ли и скучно поглеждаше нагоре към огромния водопад, над който двете зелени луни тъкмо преминаваха. Те му придаваха още по-голяма красота, бялата пяна на бушуващите му води на места зеленееше от тяхната светлина а на места оставаше бяла, и сякаш светеше в тъмнината на нощта. Принцесата не седя дълго сама. Точно когато луните бяха най-високо от към високите смърчове, вплели клоните си в една въображаема или не арка се зададе красив бял кон със златни криле, като ангелски кон, а на гърба му здрав и силен ездач.
Ездачът скочи от гърба на своя кон, погали го по гърба и го остави близо до водата. После се обърна и тръгна към момичето, което все още седеше на камъка в листата. Когато приближи до нея Принцесата се изправи и покорно се поклони на ездача. Той също и отвърна с вежлив поклон и лека усмивка.
-Е, Принцесо, разбрах , че сте тук , за да спечелите всички същества в гората на своя страна?! Правилно ли съм разбрал?
-Да, лорд Райдлорд, правилно сте разбрал.
-Вижте, ако зависеше от мен и от народът ми, никога не бихме отказали да се бием за толкова красиво и нежно създание като вас, но ние зависим от конете си. Без тях и тяхната мощ, ние сме лесно раними, не сме добри пешаци и не стреляме безпогрешно като елфите на Доунфейър.
-Разбирам...- отвърна принцесата, макар и да не разбираше съвсем на къде води този разговор.
-Има един, единствен начин да спечелите верността на всички коне от рода Пегас, Принцесо. Снощи точно в нощта преди новолунието се роди най-младият от този род- Пегасиуслундиус. Успеете ли сама без помощта на никой от племето ми да спечелите доверието му и да успеете да го яхнете, ще спечелите верността на всички коне от рода Пегас и верността на моя народ.
-Това ли е задачата ми, уважаеми, да успея да обяздя Пегасиуслундиус?
-Да, Принцесо, това е. Сама трябва да намерите начина да стигнете до сърцето на този кон и той ще бъде ваш за винаги, а всички останали коне от рода Пегас ще ви следват покорно в битките.
-Благодаря ви за срещата, лорд Райдлорд! С колко време разполагам?
-След 13 новолуния Пегасиуслундиус, ще е достигнал възраст, в която вече няма да може да бъде обязден, за това Принцесо, разполагате с точно 13 новолуния.
Райдлорд пожела успех на Принцеса нощен ангел в начинанието и обърна се и отиде при коня си, погали го отново по гърба и се качи върху него със същата лекота, с която бе слязъл, после отново минаха заедно под арката от смърчове и изчезнаха.
-Окус, Окус, Окус... – прошепна отново принцесата, този път дори нямаше нужда да го повтори пет пъти, небето лумна в пламъци и Фокус кацна точно до нея. Водата в извора засия в оранжево и жълто , отразявайки огромното количество светлина, което феникса излъчваше, принцесата остана още няколко минути загледана в красивите отблясъци и после се качи на гърба на птицата си.
-Към кралството на леля ми Фокус! – прошепна му тя и Фокус отново озари небето с огнените си криле.

Изпращането

2010-11-15T09:29:00.000+02:00

ИЗПРАЩАНЕТО
След големия турнир, който принцесата за малко да изгуби, но все пак се оказа победилка, на големия пир, който организира в нейна чест Доунфейър, тя научи и най-популярните елфски песни, няколко рецепти за приготвянето на сочно месо и няколко от любовните стихотворения на Крам, който по време на тренировките, а и след тях беше убеден, че е влюбен в принцесата и, че тя е жената на живота му.
Крам беше на 15 години и любовта за него беше мелодия, беше красота, и ефирност, а принцесата притежаваше много красота и ефирност, притежаваше сила, и пееше като ангел.
Разбира се убежденията на Крам страшно много развеселяваха Детето на хаоса. Сиел с умиление си спомняше хилядите сълзи, необходими, за да убеди баща си да не взема Уориър (елементът на огъня – първата „любов” на принцесата) със себе си в битките, спомняше си и болката от изгарянето и всеки път когато го правеше разтриваше бедрото си, но там отдавна нямаше дори белег, защото Хирон бе направил всичко необходимо в точното време.
Недочакала още да пукне зората Принцеса Нощен Ангел се сви, като коте върху една огромна меча кожа просната на земята и заспа, като преди това нареди на елфите, които се грижеха за нейния комфорт в дома на Доунфейър да я събудят когато двете зелени луни от кралството на дъщерите на Лилит захванат отново пътя си.
Беше 11-то новолуние в тази година и принцесата трябваше да се яви при водопада на живота, точно когато луните стигнат средата на пътя си. Там тя имаше среща с предводителя на ездачите. Народът, опитомил крилатите коне от рода на Пегас.
Тя трябваше да се срещне с Райдлорд, за да получи от него изпитанието, с което трябваше да се справи, за да я следва народа му в битките.
Между зеленото и жълтото, между синьото и сребърното в съня на принцесата, часовете се изнизаха толкова бързо, че когато един от млаките елфи изпратен да я събуди я побутна тя се сепна и първоначално помисли, че са минали само няколко минути. Когато слезе в голямата зала долу я чакаха Доунфейър, красивата му съпруга и Трой. На раздяла Доунфейър я целуна по челото, наведе се и привърза на десния и глезен малка верижка.
- Виж, Сиел, ти прие моето предизвикателство и се справи с него. В замяна аз ти обещах верността на стрелците ти. Но тъй като имах честта да останеш в дома ми и да бъда близо до теб, реших че ще ти подаря още нещо. Тази верижка всъщност е половинка другата е привързана на крака на сина ми Трой.
- Но, сър... не е ли... не е ли твърде опасно да... той ви е син...
- Не, Принцесо, аз отдавна знаех, че тази верижка ще бъде разделена на две, но не знаех на кого ще връча втората половинка. Трой вече не е момче. Верижката се предава в семейството ни от баща на син, при възмъжаването, за всеки от синовете си имам такава верижка. Но тъй като ти спечели не само моята вярнос, но и моята бащинска обич и тъй като Крам още е малък, от днес на татък вие с Трой ще бъдете свъразни, посредством верижката. Ще усещаш странни неща когато той чувства силно, той ще усеща когато ти чувстваш. Запомнете, деца, когато верижките се впият толкова силно в кожата ви, че почти спират кръвта ви, отвържете ги, протегнете длан и ги пуснете върху нея, те сами ще се извият в посоката, в която трябва да вървите, за да се намерите.
Принцесата се сбогува със семейство Доунфейър, остави няколко хартиени целувки за Крам и тръгна. Тъй като сбогуването я забави малко, а тя трябваше да бъде точна за срещата си с Райдлорд, Принцеса нощен ангел погледна на горе сложи ръце върху очите си и тихичко прошепна пет пъти „Окус, Окус, Окус, Окус, Окус” и след няколко минути небето над нея избухна в пламъци и нейния гигантски приятел Фокус започна да се спуска надолу.
Когато усети топлината му принцесата свали ръцете си, поклони се учтиво и внимателно се покачи на гърба на птицата.
- Към водопада на живота, скъпи мой!- прошепна му тя.
И фениксът отново озари небето с огнените си крила.

Принцесата и елфите

2010-11-11T23:59:00.000+02:00

В жълтата пелена на изпопадалите листа в гората на Джем, Принцеса нощен ангел спеше и сънуваше. Сънуваше цветно, толкова цветно колкото само тя може да сънува. Слънцето тъкмо беше преполовило пътя си и листата на клена под който тя беше легнала поемаха лъчите му и ги отразяваха в най различни нюанси. Принцесата беше толкова уморена от смятането и цифрите и всички онези задачи, които предводителя на джуджетата и беше поставил, че спеше вече 4-ти ден непробудно под клоните на вековното дърво в меката пелена на листата.
И както често се случва във вълшебните, а и в обикновените светове, никога не се случва това, което искаш да ти се случи, а това което трябва да се случи. Докато принцесата кротко спеше и сънуваше цветните си сънища по източната пътека, която водеше към дървото се зададоха две момчета. Високи, руси, снажни младежи с лъкове през рамо.
По-големият беше облечен със сива жилетка и сиви вълнени панталони, а по-малкият изцяло в зелено, от главата до петите. Щом видяха спящото момиче те леко се стреснаха, но после си пошушнаха нещо един на друг и се заловиха да заравят Принцесата в листата и да се хихикат. Естествено Детето на Хаоса нищо не усещаше, защото точно по обяд спеше най-дълбоко, но за лоша изненада на двамата шегаджии Джоел (кентавърът) се разхождаше наблизо по северната пътека която водеше към дървото. Той усети леко гъделичкане върху гърдите си, което му подсказваше, че нещо се случва с притежателката на другата половина на медальона.
„Не може да е нещо лошо” мислеше си той. „Ако беше щеше да пари.”
Но гъделичкането не спря и той реши, че е по-добре да потърси Сиел и да се увери, че всичко е наред. Когато пристигна до дървото видя двамата младежи да заравят Принцесата в листа и така се развика, за да ги изгони, че успя да събуди и Сиел, която помисли, че е спала повече от месец, и е изтървала вече турнира по стрелба, който трябваше да спечели следващата седмица защото това беше изпитанието и задачата, която и беше поставил Доунфейър военачалника на елфите стрелци, които бяха част от защитниците на гората на Джем. Едва след като се разсъни принцесата установи от къде идва ужасния шум, който се набиваше в главата и...
-Откачени елфи, абе вие луди ли сте, можехте да задушите момичето – викаше с цяло гърло Джоел.
-Престани да ни крещиш надут кон такъв – викаха по него двамата русокоси младежи.
-Аз ще престана да ви крещя, но ще дойда да ви ритна, глупави дългоухи- продължаваше Джоел.
-Ела де, ела... най-много да получиш една стрела в задницата – канеха се двамата.
-ПРЕСТАНЕТЕ! – извика Сиел. Явно твърде високо и твърде силно тъй като и тримата си запушиха ушите и си отвориха устите, вторачвайки се в нея. – Господа, с вас май не се познаваме?! – Обърна се тя към момчетата.
-Не се познаваме, Милейди, Трой и Крам Доунфейър – отвърнаха те и се поклониха.
-Сиел! – представи се Принцесата и отвърна на поклона им с реверанс.
Двамата братя нещо се сръчкаха и започнаха да си шушукат. Докато сиел отиде при Джоел за да го успокои. Кентавърът беше в готовност да се бие. Но тя го погали нежно, усмихна се и го изпрати да си ходи.
-Така, господа, явно, двете зелени луни никога не лъжат. Казаха ми, че няма нужда да ви търся и ето, че вие сами ме намерихте.
-Да ни търсиш ли?! – обърна се озадъчен към нея Трой.
-Да, господа, да ви търся. Нали вие сте синовете на Доунфейър.
-Да, Милейди – отговори Крам.
-Значи, точно Вас трябваше да търся, но ето, че както казаха луните вие сами ме намерихте. Зная, че сте най-добрите стрелци във вашето село. Зная също, че другата седмица трябва да спечеля турнира по стрелба, който организира баща ви и зная също, че вие ще ми помогнете, като ме научите да стрелям и да улучвам мишената безпогрешно.
-Така ли?! И от къде знаеш всичко това.
-Ами от двете зелени луни от кралството на леля Гентиана.
-Е, явно с тях не можем да спорим, тогава кога започваме тренировките?
-Тъй като прекъснахте вече съня ми... ако искате още сега!
И се отпавиха на юг по пътеката която водеше към селото на елфите, за да започнат с тренировките на Сиел. А докато вървяха, толкова много се смяха и толкова сладко си бъбриха, че неусетно тримата знаеха почти всичко един за друг.

Усещане за душа

2010-10-22T21:05:00.000+03:00

И когато те няма и когато си тук,
До мен те усещам толкова близо.
И дъхът ти мога да го видя.
И умът ти мога да го пипна.

Всеки път когато си говоря с теб
Сякаш със себе си говоря.
Всеки път когато замълча,
Чувам с мене, че мълчиш.

Всеки път когато те искам.
Усещам ,че ме искаш и ти.
И когато не мога да дишам.
Не можеш да дишаш и ти.

И когато те няма и когато си тук.
И когато дух със дух се сливат.
И когато се разделят и когато се събират.
Душите ни една душа са. ЗНАМ!

Принцесата и джуджетата

2010-08-14T12:33:00.002+03:00

В зеленото на най-зелената гора принцеса Нощен Ангел все още изучаваше съществата живеещи в гората на майка и. След като получи благоволението на кентаврите, и вече имаше верен и силен войн, брат и приятел в лицето на Джоел, Принцесата започна да се подготвя за изпитанието на джуджетата войни. Малките скаперници освен, че се биеха за Джем пазеха и богатствата на гората и. Всяка година популацията на мърморковците нарастваше с няколко десетки. Любимото им занимание беше математиката. По цял ден можеха да броят и да събират, да събират и да изваждат, а после да умножават, да умножават и да делят и след това всичко отначало. И когато се опиташ да привлечеш вниманието на някого от тях в момент когато смята, рискуваш да го издразниш и да стовари бойната си брадва върху крака ти, разбира се не за да те нарани, а за да те накара да мислиш за болката си и да не го занимаваш.
Принцесата изобщо не обичаше математиката. Въпреки астрологията в която и се налагаше да прави изчисления дъщерята на Хаоса изобщо ама изобщо не харесваше цифрите. Само като ги видеше и главата и започваше да пулсира и да боли, а сега за да спечели благоволението на мърморковците и тяхната вярност принцеса Нощен ангел трябваше да преброи всички монети в подземието където работеха джуджетата, да извади от техния брой, броя на златните прибори които изработваха ковачитеза седмица, разликата да събере с броя на съдовете инкрустирани със скъпоценни камъни, след това този сбор принцесата трябваше да умножи 4 пъти по броя на короните, които джуджетата бяха изработили въобще от както живеят в гората на Джем и след това да раздели на броя на мините от където вземаха златото. Много броене и много смятане имаше в тази задача, принцесата дори не искаше да започва, но просто нямаше как, Малките скаперници бяха жилави войни и тя трябваше да ги привлече на своя страна.
Докато беше в подземията и броеше монетите до нея се приближи, едно от джуджетата, които работеха там.
-Здравей – каза то зад гърба и.
-Здравей- отвърна стреснато принцесата.
-Ами, ти защо броиш трети ден подред монетите тук?
-Защото имам задача.
-Добре, но мисля че ще ти е по-лесно ако знаеш, че всеки ден тук в подземията ни изпращат на съхранение по около 100 000 нови монети.
-Моля?! – очите на принцесата се отвориха широко от изненадата, после се наляха със сълзи и тя напълно загуби надежда че ще успее да се справи.
-А всъщност коя си ти? – попита малкият охранител от подземието.
-Аз съм Принцеса Нощен Ангел- отговори прицесата.- Трябва да преброя монетите в цялото подземие, да извадя от тях броя на златните прибори, които ковачите изработват за седмица, разликата им да събера с броя на съдовете инкрустирани със скъпоценни камъни и... принцесата не издържа и се разплака.
-Но, принцесо защо правиш всичко това?
-Защото- заподсмърча принцесата- трябва да получа удобрението на вашия предводител, за да, за да – тя се задави в сълзите си.
-За да те следваме в битките?
Принцесата само кимна и отново се разплака.
-Спокойно! – потупа я по рамото джуджето. – ще ти помогна
-Но, той, той каза че всичко трябва да го направя сама. Че не мога да карам никой да ми помага.
-Но ти никого не караш на сила, аз сам искам да ти помогна. Стронгдуорф Удъндуорф, на вашите услуги.
Принцесата за малко не се разсмя, когато джуджето се предстаеви, но успя да се удържи и да направи малък реверанс. И двамата започнаха с броенето, разбира се Стронгдуорф броеше десет пъти по-бързо от принцесата, и на 100 нейни монети той бе преброил 10 000.
-Имаш ли нещо против да броим и през нощта? – попита джуджето.
-Не! – отвърна принцесата
-Така, трябва да успеем да преброим монетите от днес до 3.00 сутринта, когато колегите ми внасят в подземията новите 100 000 монети. Ако е дори 3.01 след като сме преброили и последната монета към този резултат трябва да прибавим 100 000.
С това разговорите им приключиха и работата започна да тече доста бързо, броене броене, броене, цифрите бяха навсякъде около прицесата и тя се чувстваше много объркана. Приключиха с броенето около 02.56 минути. На принцесата и се гадеше твърде от цифри но Стронгдуорф знаеше точният брой на нещата, които и трябваха и може би до изгрев слънце тя щеше да реши задачата, която и беше поставил Кливъндуорф III.

Имам да ти казвам нещо

2010-08-13T13:06:00.002+03:00

Трябва да ти кажа нещо, не заспивай.
Погали ме нежно и се усмихни.
Слушай клоните.
Обичам те се казва трудно.
Трябва да ти кажа нещо,
Нещо истинско и нещо важно.
Прегърни ме и изслушай вятъра,
С моя глас шепти Обичам те.
Трябва да ти кажа нещо,
Нещо нежно и красиво,
нещо мъдро и два пъти по-глупаво.
Целуни ме, после обърни се и не гледай.
Много ми е трудно.
Едно единствено и силно нещо.
Обещай ми да ме слушаш.
Обичам те се казва много трудно

На...

2010-08-12T13:32:00.001+03:00

Изплаках те във хиляди самотни нощи

И търсих те блестящ сред хиляди звезди.

Обърнах времето, ловях ти пеперуди,

Скривах своите сълзи.

Неочаквах да те срещна скоро,

Рисувах ти картина с нежни цветове.

Не я довърших, появи се и понесе ме,

Не можах да кажа дума.

Молих ангелите да те пратят от небето,

Не исках да е скоро исках да си истински.

Разливах думи в стиховете незавършени.

Подреждах пъзели и пеех песни.

А после ти дойде и ме прегърна.

Потопи ме в собственото ми сърце.

И аз понечих него да обгърна,

Но около теб обвих ръце.

„Обичам теб!” чувам думи в мрака,

И не познавам своя собствен глас.

Не тръгвай птиците ще плачат.

И ще отмине нещо с тебе в този час.

Тази нощ е твоят празник, Любов

2010-08-11T22:22:00.004+03:00

Добър вечер, любов.
Празнувай със нас тази нощ.
В цветята по масите,
Във виното в чашите.
Разнеси се разлей се, Любов.
Тази нощ твоя е,
първа е, тяхна е,
дари ги с прекрасен живот.
Танцувай, върти се и смей се.
Тази нощ е плод на твойта лудост,
Любов.
Опиянявай, замайвай, радвай се.
Защото само ти си виновна...
Любов.

посветено на
Ив и Тони
Мико и Сашо

В съня си отново разплакана...

2010-06-02T00:33:00.001+03:00

Ще плача за теб в сънищата си.
И ще те срещам когато вали.
Огледалото счупено само
във мен ще блести.
Уморена от взиране,
в безпътните странници,
ще те чакам само в мечтите си.
Ще те губя във слънцето.
Ще целувам лъчите му.
Онемяла от крясъци
по непознати познайници
ще запея с нежност изстинала,
старата песен, която носи тъгата.
Ще те скрия във джоба си.
Ще го закопчея със копчето.
И в съня си разплакана,
Отново за тебе ще питам.

Принцесата и Кентаврите

2010-05-31T23:40:00.000+03:00

В гората, която се намираше на шест хвърлея на кристален диск от Кралството на дъщерите на Лилит, гората пазена от Джем – прекрасен ангел с дълги черни коси продължаваше обучението на малката и дъщеря принцеса Нощен Ангел. Военното изкуство изискваше Принцесата да изучи всички бойни единици в кралството на баща си и в гората на майка си. В замъка и беше лесно. Детето на Хаоса от раждането си познаваше петте елемента, а най-добрият и приятел беше младият феникс Фокус. Принцеса Нощен ангел харесваше гората на майка си и там имаше приятели, самият Хирон беше роден и отраснал в тази гора. Всичките му роднини живееха в нея. Все пак те бяха най-многобройните войни на Джем и тя ги обичаше страшно много. Кентаврите бяха сприхави, всички можеха да четат по звездите, знаеха много добре кога, какво се случва. Не говореха с хора, подчиняваха се само на Джем и Ремус и сега Принцесата трябваше да си говори с тях и да ги накара да повярват, че е истинската наследница на Ремус и Джем. В продължение на седмица тя ходеше при тях, а те дори не я забелязваха. След месец започнаха да я поздравяват и чак след три месеца най-страрият от тях я повика в покоите си. Алигидари беше на 199 години с дълга бяла брада и бяла козина по тялото, копринената му опашка бе сплетена на плитка. Когато Принцеса Нощен ангел влезе при него Алигидари я изгледа преценяващо след, което я подкани да се приближи. Разговаряха много, и когато се увери, че Принцесата е истинската наследница Алигидари и даде амулет, едната зелена луна от кралството на леля и Гентиана.
- Къде е другата?-попита учудена принцесата, но не получи словесен отговор, а се стресна когато зад гърба и се появи млад и много силен Кентавър, Джоел носеше около врата си другата луна.
-Ти си истинската наследница на Джем!- проговори благо Алигидари, -Джоел е твой приятел, твой войн, твой брат! Между амулетите ви има връзка и когато имаш нужда от него неговият ще гори кожата му, когато той има нужда от помощта ти твоят ще пари! Сега вървете нека той те запознае с останлите от семейството си!
Принцесата и новият и приятел не мълчаха дълго веднага намериха за какво да се шегуват един с друг. Джоел разбира се беше горд, че може да вижда звездите и през деня, но той не знаеше че и Принцесата може да прави това. Хвалеше се с това и на детето на хаоса до едно време му беше смешно, но после започна да се дразни. И сложи на мястото му Джоел, като разтълкува последните 68 градуса които беше изминала Цебалрай ( бета змиеносец). Но Джоел намери друго за което да се шегува с Принцесата.
-Принцеса Нощен ангел, Дете на Хаоса, кой нормален родител не дава име на детето си и хората цял живот не знаят как да го наричат?
-Но аз си имам име, Джоел.
-Така ли защо тогава никой не го знае?
- Защото никой не е питал.
- Добре аз питам как ти е името, Принцесо?
- Сиел!
-Хм, че то било хубаво.
Това беше последното което си казаха преди принцесата да се качи върху гърба на Джоел и да проспи оставащият път до поляната на която живееха кентаврите от неговото семейство. Все пак беше ден, а принцеса Нощен ангел както винаги чакаше зората за да затвори очите си и да заспи.

Валиш ме

2010-05-14T12:42:00.003+03:00

Валиш ме досадно нежен,
по лицето ми се стичаш.
Галиш устните ми в полумрака
и душата ми събличаш.
А аз не спирам да вървя
и не вървя ами летя.
От нежността ти се издигам.
Усещам твоя дъх,
как с моя във едно се вплитат.
Валиш отгоре ми – кристално чист.
В очите ми се гледаш като в огледало.
Рисуваш миглите ми с цветен звездопад.
По скулите оставяш малко блясък.
А аз не спирам да летя.
И те достигам.
Улавям те в поредния ни миг.
И гледам как валиш,
А после аз валя със теб

Принцесата и науките 2

2010-05-07T12:05:00.002+03:00

„Време е за втория дар, принцесо!”Думите на Хирон сякаш отекваха в главата на момичето, където все още кънтеше ревът на битката.
След астрологията, която принцеса Нощен Ангел изучи внимателно и въпреки това твърдеше, че има още неузнати и тайни места, на които звездите не са я пуснали, беше дошъл реда на военното изкуство.
В началото детето на хаоса изучаваше бойните единици в кралството на баща си и гората на майка си, защото макар и разделени Нощният ангел- пазител на гората в близост до кралството на дъщерите на Лилит и Господарят на Хаоса не преставали да се обичат и тя винаги изпращала своите войни в подкрепа на армията на Ремус и усложнявала живота на принцесата, както си мислело Детето на хаоса.
Принцесата от малка познаваше всички същества които живееха в замъка на баща и, но там в мирно време, тя ги виждаше като най- милите и невероятни създания на света, без дори да подозира колко мощ се крие в тях. Присъствала бе на раждането на няколко колонии от пикси, които бяха толкова красиви и стройни, нежни и невероятно цветни разкъсвайки копринените пашкули в които се развиваха. Наблюдавайки тяхното раждане принцесата дори не подозираше, че тези създания са най-лесно подвижните и обикновено баща и ги поставяше в центъра на битката, първо на куп а после ги разпръскваше на по-малки групи около всеки един от войните на противника. За съжаление както си и мислеше принцесата, пиксите имаха предимството на числеността си и не бяха никак здрави, не нанасяха и силни удари.
Западната и северната кули на замъка на великия господар на хаоса бяха охранявани от въздушните срелци, елемнти на въздуха, които също имаха голяма численост, но не бяха толкова силни, въздушните си стрелци господарят на хаоса обикновено разполагаше в дясното крило. Принцесата не познаваше много въздушните елементи защото те обикновено седяха в поверените им кули, а там беше твърде тъмно и мрачно за Детето на Хаоса.
Южната и източната кула бяха друга работа, там слънцето непрекъснато влизаше с хапливата си усмивка и винаги размекваше иначе твърдите водни елементи, които използваха оръжията си едни срещу други, в игри когато замъкът беше спокоен. Принцесата мразеше да минава от там, защото винаги я изненадваха и заливаха с вода, но не можеше да им се разсърди, защото елемнтите бяха като децата или ги приемаш и се радваш на всичко което правят или те застават срещу теб и тогава тежко ти. В битки водните елементи обикновено покриваха левия фланг.
Вътрешността на замъка беше охранявана от земните елемнти, те изглеждаха като грамадни топки кал, но принцесата страшно много ги обичаше, защото те винаги я разсмиваха. Е вярно е, че когато беше малка я плашеха с науките, като и ги описваха като големи хидри с няколко глави и три очи със змии вместо коси и вледеняващ поглед, но колкото повече тя порастваше толкова повече те ставаха едни от любимите и същества в замъка.
Вратите на двореца бяха охранявани и осветявани от огнените елемнти, тези които толкова много привличаха принцесата, че дори когато беше малка, бе „влюбена” в един от тях и плачеше толкова много когато баща и го вземаше на бойното поле, че накрая Ремус беше принуден да го остави в замъка, а беше един от най-добрите му войни. Само дето любовта на Принцесата сякаш се изпари във въздуха, когато Уориър, така се казваше елемента в който тя бе влюбена не я изгори и после Хирон трябваше да я лекува 3 дни. Огнените и земните елементи Ремус обикновено поставяше точно пред елементите на мисълта по време на битка, за да могат да осигурят безпрепядственото осъществяване на връзката на Мисловните елементи със съзнанията на враговете.
И най-силните и най-опитните бойци в целият замък бяха Златно-червените феникси, те охраняваха цялата планина на господаря на Хаоса и бяха като военновъздушни сили. Нападаха по въздуха, горяха и опустошаваха лагери и селища на враговете. А като се приберяха в замъка бяха най-любвеобвилните, най-нежните и най-милите птици в целия вълшебен свят, в който живееше принцесата. А нейният Фокус, най-младият и най-силният от тях не пропускаше да и се изфука с това къде е вилнял днес с приятелите си, а принцесата не пропускаше да му се смее и да го нарече самохвалко.

Идва твоят ред да ме мечтаеш Me&Gentiana

2010-05-07T00:20:00.003+03:00

И те разглеждам през звездите.
И ти говоря чрез планетите.
И те слушам и обичам те.
И искам те и те очаквам

А ти си музика и болка си,
убождане от трънче розово,
Настръхнали бодли от кактуси-
мечтите ми разкъсват прозата.

Изгубват се във черно-бели
фотографии.
Забравят мириса на розата.
Защото гледат теб,
докосват те и те мечтаят.

А ти минаваш през сезоните,
посипваш пролетта в косите ми,
търкулваш зрели, златни ябълки,
гориш със огъня в камината.

Усещам те и те опитвам.
Улавям светлина през пръстите ти
И те целувам, заспивам после,
и идва твоят ред да ме мечтаеш

Ловя ти изгреви

2010-04-28T00:14:00.002+03:00

Тази нощ не спах,
за да хвана изгрева.
Да го сграбча с двете си ръце.
Да събудя рано птиците,
Да ти подаря едно малко-
стъклено сърце.
И после да избягам във мечтите си,
за да не видиш колко съм смутена.
Да ме търсиш, за да ме целунеш.
В дърветата и в облаците на небето.
А През деня се крия в слънцето.
Слънчевите зайчета в очите ти
ги пращам аз.
Нощем в сенките се сгушвам.
Чакам те.
А После спя.
Сънувам те.
А ти не ме намираш.
И се сърдиш.
Не спя отново ловя ти изгреви.
Сграбчвам ги със двете си ръце.
И ти ги изпращам с гълъби.
За да докосна твоето сърце.

За най-големия чаровник - Добре дошъл

2010-03-31T22:37:00.001+03:00

С тебе ще си легна ли не зная.
Но мога да те запозная,
с онзи който кара сетивата ,
нощи тридесет подред да не заспят.
Той ми носи въздух с дъх на люляк,
разлива ми по кожата роса.
С косата ми обича да играе,
на плитка сплита я около стръкче
пролетна трева.
И звуци най-любими чувам всяка нощ,
чувал си ги може би и ти.
В очите слага ми звезди.
В главата ми заради него нахлуват толкова мечти.
Ела не се срамувай, запознай се,
Нека те представя на моя мил-
Април.

Кой ако не ти

2010-03-17T16:33:00.002+02:00

Кой ако не ти ще
вали върху лицето ми.
И кой ако не ти
ще спира времето в сърцето ми.
Ще бъде глупаво да гледам в огледалото.
Ще е нелогично,
да споря с пламъка във тялото.
Кой ако не ти ще
държи ръката ми.
И кой ако не ти
ще се разхожда в душата ми.
Ще бъде смешно
да се взирам в тъмното.
Ще бъде жалко
да достигна дъното.
Кой ако не ти ще целува очите ми.
И кой ако не ти ще сбъдва мечтите ми.
Ще бъде грозно
да надраскам картината.
Ще е непростимо
да счупя витрината.
Кой ако не ти ще
рисува по кожата ми.
Кой и защо той, а не ти?

Колкото и да съм силна аз съм нежна

2010-03-06T15:20:00.001+02:00

Колкото и да съм силна аз съм нежна.
И ме боли когато ме пречуваш с думи.
Кристална съм и чиста и чуплива.
Не разпилявай моите парченца щом ги счупиш.
Леки са невидими и вятъра ги носи,
На края на света и по нататък,
няма кой да ги намери няма кой да ме закърпи.
Да залепи парченцата едно със друго.
Колкото и да съм силна аз съм нежна.
И ме боли когато си играем на любов.
Крехка съм и бяла, лека като лист хартия.
Не късай и рисунката в сърцето ми.
Направил си я с много орнаменти.
Да ги повторя няма как ако не виждам
прототипа.
Колкото и да съм силна аз съм нежна.
И ме боли когато чупиш, когато късаш,
Боли ме щом ме удряш с думи.
Боли ме!
Не, не се шегувам!

Пъзели

2010-03-01T23:31:00.002+02:00

Обичам да говоря със звездите.
Малко хора могат да го правят.
Обичам и разходките във висините.
Само истински добрите могат да мечтаят.
Погледни небето в ясна и безлунна нощ.
Потърси ме сред звездите.
Гледай тук и там, чети им приказки.
(звездите ги обичат).
Може и да ги склониш да ти покажат.
Къде съм аз, защо изгубих времето
и как подреждам пъзели.
(сърца на хора и мечти от порцелан).
И когато ме намериш,
Не ме моли да тръгна.
Аз няма никъде да мръдна.
Обичам да нареждам пъзели.
И ако с мене поседиш, ще видиш,
Че е много интересно, да гледаш
в хорските души.
А ако и ти загубиш времето
Неусетно ще се заиграеш.
Ще нареждаш, ще мечтаеш.
И ще стигнеш и до моето сърце.
Не се плаши от хилядите части.
Подреждай ги по цветове.
Когато и последната съвпадне.
Отново помоли ме и ще тръгна
с теб.

Принцесата и науките

2010-02-26T20:45:00.001+02:00

„Всички принцеси трябва да са образовани. Всички принцеси трябва да умеят разни неща. „ При тези думи звучащи от устата на великия господар на хаоса Ремус, палавите очички на дъщеря му помръкваха. Като дете Принцеса нощен ангел много се страхуваше от науките. Представяше си ги като големи и страшни хидри с няколко глави или циклопи с едно око на челото, с които я плашеха земните елементи охраняващи вътрешността на замъка. Но когато стана на 15 години, принцесата изведнъж сама започна да проявява интерес първо към астрологията, после към военното дело (до колкото можеше да има такова при армия състояща се от 5-те елемента и огромни златно-червени феникси), след това принцесата се заплесна по лечението на душите и накрая по правенето на магии.
За изучаването на всички науки, без тази с магиите отговаряше най-мъдрият кентавър, който живееше в гората на майка и – Хирон. Хирон бе още млад, но мъдър, той бе определен да бъде велик учител и принцесата изпадаше във възторг всеки път когато някой споменеше името му.
Астрологията била първата страст на момичето, всяка нощ принцесата се качвала на най-високия връх на планината на баща си, от където можела да докосва звездите и да си говори с тях. Винаги била по-рано от уговорения с учителя час там и преговаряла всичко, което била научила предния ден. А онези ужасни приятелки звездите всяка вечер и въртели номера, като се размествали по различен начин, така че принцесата да се обърква и почти винаги успявали да я объркат в началото. Но колкото повече принцесата научавала за тях толкова повече започвала да ги познава и ги намествала всяка вечер, така както и трябвали за урока. Детето на Хаоса обожавало планетите и тяхната мълчалива и силна енергия. Харесвала двете зелени луни от кралството на дъщерите на Лилит и често ходела на гости на леля си – Кралицата, само за да поговори с тях и да ги разбере. Вече знаела защо са две, защото всъщност те били една, само че не като онази Луна от земята на хората, която била двойнствена и имала изменчива и неизменчива страна и показвала само едната, а другата криела. Тези зелени луни, пардон тази зелена луна показвала всяка нощ и двете си страни. Така по-лесно се гадаело по нея. А когато тя отсъствала, това се дължало на някоя от подлите игри на кралица Елжиана, сестра на кралицата на Лилитките и кралица на зимата и севера. Детето на Хаоса изобщо не харесвало леля си Елжиана и никога не ходело при нея. След като се запознала с небесната шир принцесата била готова да получи от Хирон първия си дар. Защото кентавърът и бил подготвил няколко такива, които щяла да получава при успешното преминаване на изпитите за всяка една наука.
Първият дар на Хирон бил способността принцесата да вижда разположението на звездите дори и денем, и да гадае по тях за близкото и най-близко бъдеще. Детето на хаоса било толкова щастливо заради тази дараба, че дори не успяло или не искало да скрие това щастие и оставило косата си да стане златна от корените до върховете, точно под най-светлата звезда. А това искрено учудило Хирон и го разсмяло.

Слънчеви зайчета в очите на залеза

2010-02-21T19:17:00.003+02:00

В очите ми блестят звезди.
В неговите - слънчевите зайчета се гонят.
В тревите падат капчици.
( аз и залеза говорим.)

Разказва ми за елфове добри,
за приказни цветя и цели книги...
(изписани със сок от олеандър)

Разказвам му за ритъм див,
за страст, за жажда за любов.

И за минута разменихме си-
звезди от моите очи,
за слънчевите зайчета в огромните
очи на залеза.

Слънце - жена

2010-02-21T19:10:00.003+02:00

Чаровно очакване в сините сенки на утрото.
Новото, светлото, чудното.
И едно малко момиче, загледано в слънцето.
И една малка прашинка невидяна със просто око.

Чаровно очакване в лъчите на златния залез.
Красивото, дивото, страстното.
И една девойка загледана, в слънцето.
И една песачинка – одрала зеницата.

Чаровно очакване в черните дрипи на дългата нощ.
Мистериозното, непознатото, страшното.
И една силна жена очакваща слънцето.
И една малка звезда огряла лицето и.

Always in prices' heart

2010-02-21T14:01:00.000+02:00

В прегръдката на пролетта

2010-02-21T11:33:00.002+02:00

Родена съм в прегрътките на пролетта
Бикът във мен е сила и падение,
А слънцето е моето очакване
Дърветата зелени моя блян неземен

Очите ми събират изгрева
Косата ми със дъх на карамфил
В ръцете нарциси и теменужки
А аз догонвам моя мил април

Настигам месеца си в тази въртележка
Улавям се за сетния му миг
Внезапен вихър времето обръща
Прераждам се във свобода със вик

По новолуние

2010-02-21T11:30:00.003+02:00

По новолуние не гледам на кафе.
Тогава пак се раждам.
Черна и блестяща.
(Здравей)
Прошепвам на живота.
И тръгвам да те търся.
Като вещица,
обикалям във съзнания и умове.
Разплаквам хиляди невинни.
А ти се криеш,
Бягаш надалеч,
Защото се страхуваш?!
Не! Защото те обичам.
А новородената ми обич е опасна.
И огнена и зла и с остри шипове.
И наранява.
Такава е по новолуние.
(прощавай)
В ухото ти нашепвам.
И те целувам.
И гледам те.
А ти трепериш.
Ще се науча да я управлявам
И вече няма да боли.
Аз Обещавам!
Такава съм по новолуние!
Вземи ме.
(Моля те)
Прегърни ме!
(Настоявам)
Няма да боли!
(Обещавам).

Художникът и Музата

2010-02-21T11:22:00.003+02:00

Оттегчен до безрасъдство седеше в есенния парк.
И четките и моливите и пастелите търкаляха се
някак си безлично и самотно на пейката до него.
Листът все тъй студено бял седеше.
Вървеше тя през парка.
В очите и нямаше дъжд.
В косите само листата играеха, но беше красива.
И не вървеше само а сякаш танцуваше.
Не се усмихваше, но вятъра я въртеше.
Дори не го забеляза, но той я видя.
Грабна си четките, подостри моливите,
заради очите в които нямаше дъжд,
заради косите в които има листа,
заради тази, дето танцува със вятъра.
Умът му не спираше да тича към нея.
А тя си отиваше.
Но ръката му странния танц нарисува.

Лято в поглед на момиче

2010-02-21T11:11:00.002+02:00

Морето заспа, спокойно и черно.
И птиците млъкнаха в полунощ.
Само момиче младо остана
Да танцува с лятото тази нощ.
А танцът луд ги въртеше.
Пируетите бяха безброй.
Луната преди да заспи ги броеше.
Но забрави за тях след стотния брой.
Стъпките трудни не бяха.
Лятото не обичаше трудни неща.
Момичето тичаше бързо по плажа.
И едва настигаше лятото в бързия танц.
Изгревът свенливо прекъсна ги.
И тя остана сама на брега.
Лятото твърде страхливо избяга.
И остави чаровно очакване
В уморените момичешки очи.

В безвремие

2010-02-21T10:56:00.003+02:00

Където те обичам няма време.
Снегът е с дъх на сбъднати мечти.
И изобщо не е леден.
А хората (озъбени и зли) ги няма.
И само сняг и обич и луна.
Търси ме там, ще ме откриеш,
тичаща, усмихната,
безумно влюбена.
Знам, че никак не си романтичен,
по скоро стог, консервативен,
( прагматичен)
Но пък ме обичаш!
Защото те обичам и дърветата се кланят,
и гъделичкат с клоните си любовта ми.
И сняг изсипват по косата и се смеят с мен,
и с мен те чакат, смутени и безумно влюбени.
Търси в сърцето си ще ме откриеш,
щом толкова държиш на времето,
прегледай миналото, днешното и бъдещето.
Аз съм там навсякъде,
разсеяна, мечтаеща, обичаща.
Както те обичам, карам вълците да ми завиждат
(благородно).
Играя с тях , а те ме топлят нощем,
и чакат с мен да ни намериш.
Първични, диви и безумно влюбени.
Търси ни някъде където няма време.
Където има сняг и обич и луна.
Ще ни намериш гушнати, сънуващи, очакващи...
в безвремие.

Крачка две в страни- валс! with Gentiana

2010-02-20T23:34:00.002+02:00

Gentiana/DeTe_Ha_Xaoca

Когато думите нараняват,
идва Тишината
раните да превърже
и лампите да угаси.
Лека нощ,
несбъднато утро!
Заглъхват стъпките ни.
Зад прозорците
пак вали.
Дъжд посред зима.

Дъжда със сълзите се слива.
А те лекуват трудно, но лекуват.
Болките една със друга ги заменят
И няма отдих, просто болка,
само чувства.
Добро утро,
Недосънуван сън.
Отварям устни,
За последното „Обичам те!”
А зад ресниците ми,
Гонят се снежинките.

И тихо е, като в дворец
от крехък лед.
Подготвят залите за
бала на Тъгата
слугите - часове.
Назад- напред
кралица ледена
във мен кръжи душата
и я обличат
в бяло лунните лъчи.

В косите черни вплитат се сами звездите.
И бягат пак минутите – придворни дами.
Облекли смешните си рокли демоде.
И само тя е хубава, прекрасна,
Снежна.
Но не я погледна,
и да бъде пак сама
на тръгване я ти прокле.
Добър ден,
страннико познати!
Правим крачка – двамата
В страни.
А навън вали... вали!

И бавно слиза уморена вечерта
да донесе екзотиката
в стъклена камелия,
с която ще закичи гордостта
на таз душа-предадена Офелия.
Танцувай - Самотата ти отива.
Приляга на ревера на дъжда
ръката ти. Последен дъх изстива
и шепне - "Лека нощ" без кръв уста.

Как да се сбогувам with BLUE ROSE

2010-02-20T23:26:00.002+02:00

BlueRose /DeTe_Ha_Xaoca

Как да се сбогувам?!
Ще се стъмни и ще пламне в пламъци небето!
Ще те дръпна към себе си,
за последен път да се целунем...
а ти ще се слееш с моята вечност...
(и пак не е сбогуване)

И във вечността поели в различни посоки,
отново "Чао" ще си кажем.
На другия ден ще се срещнем
по-горди от всякога, че със теб
се отдавна сбогувахме,
но нашето "Чао"
(пак не беше сбогуване)

Влакове с релси извити.
Погледи размазани от взиране!
Пречупени стрелки!Въпроси без питанки....
Ти се обръщаш и минаваш допустимото.
Влизаш в мен като отрова впиваща...
(сбогуваш ли се със почти умиращи)

Сънувам аз пътища, и странници разни.
И сънищтата ми страшни еднакво завършват.
В един странник до болка познат аз се взирам,
а после отново събуждам се, викам, умирам...
(сбогуваш ли се със почти умиращи)

Какво от туй че истинския мъж не плаче

2010-02-20T23:21:00.001+02:00

Защо си тъжен и защо мълчиш,
в съня ми тази вечер беше толкова усмихнат и щастлив.
Сънувал си я нея знам,отново в твоя сън
е предизвикала-сълзи, тъга.

Аз приятелка ще бъда,
Винаги такава съм била.
Сълзите твои няма да избърша,
Даже ще поплача с теб сега.

Аз приятелка ще бъда.
Няма да те спирам ако искаш да избягаш.
Само раните ще ти превържа.
И даже ще избягам с теб, някъде в света.

Крещи, прелей безсилието с бяс.
Убий и безразличието с глас.
Удари главата си отново,
В твърдата стена на реалността.

Плачи, момче, щом като ти се плаче.
Какво от туй че истинския мъж не плаче.
Щом в съня ти, Тя коварно се промъква,
Плачи, какво от туй че истинския мъж не плаче.

Нова страст

2010-02-20T23:14:00.003+02:00

Заглеждам се в зеленото на ментата.
И чакам да ги видя там,
Очите ти отново търсещи
Интимност, близост, щастие, любов.
От очакването се побърквам,
Поръчвам втора, трета, мента
После и абсент.
А очите ти ги няма!
Сменят музиката,
Аз не ставам,
Влюбените да танцуват
Днес сама съм аз.
Но ето че яви се в мрака,
Не беше ти
Но бе красив.
На бара седна
В мен се вгледа
И поръча си абсент.
Погледна ме,
Усмихна се,
Изпи абсента и поръча песен.
Не бях я чувала отдавна.
Танцувам ли,
Не и тази нощ
Тази нощ съм аз сама.
Но той не ме попита.
Понесе ме направо на ръце
И в ритъма познат краката стъпват
Трета чаша мента, абсент, отново салса.
И нова страст измила моите очи.

Моли се да ти върне любовта, да ти върне и сърцето

2010-02-20T23:06:00.001+02:00

Трябва ли ти светлината,
щом в звездна нощ прегръщаш любовта?
И хората и птиците и да се върти земята,
не ти ли е достатъчна едничка тя?
Не питай пак защо избягах,
защо се скрих във морска пелена,
Ослушай се когато няма вятър,
погледни се през една сълза.
Врявата, и мнението на кресливи хора (свраки) хвърли през гръб.
(не се обръщай да го търсиш).
Разгледай спомените си под лупа,
щом на небето зърнеш седемцветната дъга.
Ще ме откриеш в тях безумно мъничка,
играеща с вълните и с небето,
Ще искаш да ме върнеш там където
в безумно щастие, се луташе сърцето.
Ще трябва да отидеш там,
да бъдеш сам,
пред него, пред морето
Да молиш с долепени длан до длан
да ти върне любовта,
да ти върне и сърцето.

Няма го онзи, който обича снега - няма и сняг за това

2010-02-20T22:58:00.001+02:00

В косите и нямаше сняг.
В очите и валеше дъжда.
Не падаха в локвите капки,
Няма го онзи който обича снега,
Няма и сняг- за това.
Но пък дъжда си вали.
Няма защо да изсъхват нейните
Прекрасни тъжни очи.
А усмивката, тя е за лятото
За някой, който обича слънцето.
Ще дойде ли?
Сигурно.
Лятото твърде далече е.
Сега тя просто отново очаква снега.

Аз поисках и дъжд заваля

2010-02-20T22:44:00.002+02:00

Аз поисках и дъжд заваля,
Недей не ме крий под чадъра.
Аз обичам дъжда,
Той единствен със сълзите се слива.
Той единствен отрови отмива.
Звъни и почиства града,
От мръсни потоци и чувства.
Не ме крий под чадъра,
Аз обичам дъжда,
Той единствен разкрива мечтите.
Аз поисках и дъжд заваля.
Не ме гледай ядосан в очите,
Не ме крий под чадъра сега
Дъждът единствен отмива сълзите.

Четири сестри

2009-08-20T13:17:00.002+03:00

Някога живели четири сестрички
Те огрявали земята като мънички
Звездички.
Но някой си веднъж решил,
Че са много силни те и
ги разделил на две.
Две сестри качил при ангелите
в рая,
две заключил е при демоните
в ада.
Нежност и Любов живеели в небето.
Носели те щастие в сърцето и усмивка
на лицето, а в косите златни имали
коронки от върбови клонки.
Нежност и Любов пращали на всички зов
за щастие и благослов.
Но не забравяли те техните сестри,
живеещи във ада, Смърт и Болка
били им имената.
Те носели в себе си тъгата.
Лицата им били невероятно диви,
но въпреки това неистово красиви
В косите черни носели корони-
обковани със сребро и със циркони.
те вървели винги след своите сестри
и довършвали със удоволствие техните игри.
И тъй минавали си дните
и въпреки че били разделени
сестрите сякаш нивга не били по-сплотени.
Първа винаги вървяла нежността, по стъпките и
леко настигала я любовта, подавала на болката ръка,
а тя пък на смъртта.
И никой нивга не разбрал,
как дори и господ сам
Не могъл да раздели тези четири сестри.

Едничката частица мен...

2009-08-09T22:17:00.002+03:00

Оголвам зъби, за да облека душата си.
Да я скрия от погледи и думи.
Като вълчица да оближа раните и
(без скимтене, стонове и мъки).

Подострям нокти, за да защитя сърцето си.
Да го запазя цяло, непокътнато, ненаранено.
Като котка да го скрия в мрака
(да го виждам щом сама остана с него).

И крясъците си ги упражнявам упорито.
За да спася едничката частица мен.
Като орлица да кража над нея
Да я пазя нощ и ден.

Кучка съм да...

2009-08-09T22:09:00.004+03:00

Кучка съм казваш,
кучка съм да!
Но от онези кучки,
които имат душа.
Плача ли или просто вали?
Не, не гледай тази болка
я има само в мойте очи.
За тебе каква съм била,
за мене какъв беше ти?
Вали и капките сливат се нежно
със сълзи и тонове тъжни
на стара китара.
песен любима на двама стари познати...
Не плачи, пееше той,
а от очите и капеха тъжни сълзите
с дъждовните капки в едно,
довършваха леко рефрена.
Кучка съм да, но от онези кучики....
Които имат душа.

Когато те обичам не вали

2009-08-09T00:25:00.003+03:00

Когато те обичам не вали.
Мъглите стелят се над светлата зора.
В очите ми чернеят залези.
За мен си вече минало и болка и тъга.
Ще се върнеш ли ?
Това е вече без значение, аз пак съм силна,
и пак самa, и пак обичам и пак вали.
Когато ти прощавам, чашата ти със кафе изстива.
Цигарата догаря във душата ми.
(А ти не пушиш аз кафе не пия).
Тази сутрин го изпий горещо.
И върви, не се обръщай, не се връщай.
Когато те гледам влаковете закъсняват.
Ти не пътуваш с влакове. Аз пък да!
Днес е точно навреме.
Не гледам, не искам, не дишам.
Тръгвам, не се обръщам, не се връщам!

Кога плака за последно

2009-08-09T00:14:00.003+03:00

“Кога плака за последно?”
“Вчера”.
“И защо?”
“За теб.”
“И колко пъти аз ти казах...”
“Знам че не искаш аз да плача,
и сълзите ми да капят, но мъката
е повече от силна знай”
“И сега какво? Отново ли ще плачеш?”
“Ще плача, щом от мене си далече,
ще плача всяка черна нощ.”
“На инат ли ще ми правиш?”
“Инатът ми с тъгата няма нищо общо.”
“ И защо си толкоз тъжна малка моя?”
“Май защото ти избяга, май защото съм сама”
“Че ти със мене никога не си била”
“Не съм но чувствах се желана,
чувствах се жена, чувствах, че съм силна,
чувствах, че летя.”
“Някой ден пак ще чувстваш малката ми”
“Някой ден, не ме устройва знаеш, искам
всичко аз сега.”
“Сега не може, ще го получиш, аз ти казвам
вярваш ми нали?”
“Вярвах, вярвам, винги на теб ще ти се доверявам.”
“Тогава чакай, малка моя, и ще чувстваш както някога
ще си жена!”

Цвета на косата

2009-08-07T18:13:00.000+03:00

Далече от взора на хората, далече от подредения свят в най-високата и най-непроходимата планина растяла малка принцеса. Дъщеря на Хаоса и един ангел защитник на гората близо до кралството на дъщерите на Лилит.
Както всяка принцеса и тази имала дарби. Някои придобила с учене други и били вродени. Принцесата била най-емоционалното същество в замъка на баща си, променяла емоциите си, както се променя времето в пролетен ден. Но за разлика от времето принцесата не можела да крие промените. Поне не докато била малка.
Детето на Хаоса се родило с червена косичка, твърде необичайно за баща и майка с дълги и гъсти черни като катрана коси. Но веднага щом се отделила от ръцете на майка си, малката принцеса придобила тревисто зелен цвят на косата. Разплакала се и косичката и станала с цвета на водата. Когато майка и отново я гушнала косата на прицесата отново станала червена. На кръщенето си когато предизвикала онази дъндания с обърквацията на сезоните, принцесата толкова много се зарадвала че косичката и станала златиста.
Не след дълго най-близките на принцесата научили за цветовете. Когато принцесата била уплашена косата и ставала зелена, щом се разплачела синият цвят се появявал на главата на детето, когато изпитвало любовта на някого върху себе си и тя самата чувствала любов косата и ставала червена. Когато изпитвала щастие косичката и ставала златиста.
А иначе косата на малката имала същия черен цвят като на родителите и. В първите години на живота си малката много забавлявала баща си, като се опитвала да скрие емоциите си. Но колкото повече растяла толкова по-лесно ставала да ги владее и когато станала девойка, почти никой освен собствения и баща не можел да различи емоциите и ако тя не ги покажела. Защото цвета на косата и си оставал черен и само леки отенъци свидетелствали за емоциите на момичето.

Четири желания Четири стихии

2009-08-06T22:18:00.002+03:00

Искам да съм някоя...
По скоро никоя.
Да ме чуваш когато вали.
Искам да бъда в небето ти,
да летя като птиците.

Искам да съм с теб,
По скоро не искам.
Така ти ще ме искаш за себе си.
Ще ме виждаш във огъня,
Докато той не изгасне.

Искам да съм умна за теб,
По-скоро забавна.
Да ме усещаш още във въздуха.
Това е от времето,
Недей да се чудиш когато летиш.

Искам да съм красива за теб,
По скоро чаровна.
Да ме търсиш по цялата черна земя,
А аз ще те чакам стъпила здраво на нея,
Прегърнала твоя живот.

Абсент в чаша от човешка кост

2009-08-06T22:09:00.004+03:00

Животът ми, живот ли беше.
Изпълних всичко що се искаше от мен.
Убивах с думи,
Мразех силно.
Със любовта играех на сюрприз.
Леглото ти целта ми беше,
Животът ти най-истинският ми каприз.
Живях във похот,
не изпитах истинска наслада,
За да стигна аз до ада.
И ето днес пред теб стоя,
В очите ти червени гледам,
Абсент ми сипа в чаша от човешка кост
Ще вдигнем сватба,
само за това мечтая,
На която само демонът на мрака,
ще ни бъде гост.

Очите ми с тъмнината вече привикнаха

2009-08-05T20:47:00.002+03:00

И защо ли се мъча в ума ти да вляза.
Минути на страст и очакване… тъмнина
стрелките събират и отново ги чупят.
Разбиват мечтите ми, и после пак ги сглобяват.

Ще ме чакаш ли- Не!
Разбира се знам, но знаците забраняващи
по-слино ме карат към тебе да тичам.
И оставам сама, гримирана толкоз умело…
(и пак тъмнина)

А през прозореца нищо не виждам,
защото навън е толкова тъмно,
че котките даже нищо не виждат,
А очите ми с тъмнината вече привикнаха.

Утре започвам и моето

2009-08-05T20:38:00.001+03:00

Затвори ме в очите си от лед.
И вече не видях небето – синьо.
Погледна ли на горе виждам сиво, облачно и мрачно.
Но не вали.
Излъга ме да вляза във душата ти.
Направих го, потънах в мрака, паднах.
Тичах, изморих се и изгубих се.
Не видях звездите вече.
Те ме водеха по пътя.
Показа ми сърцето си- всичките хиляда части.
(Аз обичам да нареждам пъзели).
Заиграх се и пропуснах времето, збързало край себе си.
Счупих си часовника и го изхвърлих.
Днес го завърших- сърцето ти.
Лягам си!
(Утре започвам да подреждам и моето).

Една мечта, Една душа Една любов несподелена

2009-08-04T22:22:00.000+03:00

Една мечта,
една душа,
една любов несподелена
останаха ми само.
На пазар на суетата днес ще ги продам.
Казват безчувствените хора скъпо плащали
за малко болка от любов.
Хайде, аз мечтата си продавам,
малко е разбита вярно, но все още
има вяра в нея.
Вземете я не струва скъпо!
А толкоз много я обичах.
Хайде, хора и душата си продавам
Малко е разкъсана какво от туй
ще я закърпите,
и пак ще чувства,ще желае-
мъничко любов,
нали душа е?
Остана ми една любов несподелена
нея на безценица я давам,
няма ли кой да ми я вземе?
Вярно, че несподелена е,
но пък е красива,
Хайде, хайде на безценица я давам.
Една мечта.
Една душа.
Една любов несподелена.
Останаха ми само.
На пазар на суетата днес ще ги продам…

Ангел и дявол

2009-08-04T08:37:00.000+03:00

Двама мъже пред мене стоят.
Изправени, горди, с осанка.
И сякаш не просто мъже,
Ами ангел и дявол, в очите ми гледат
И нежно подава ми всеки ръка.

Едно се иска от мене,
Какво е аз знам,
Но изборът труден е,
Няма го нийде написан,
Дори и на моята длан.

Единият рус е и бял,
С очи кристално сини, по-дълбоки и от океан.
А другият пък екзотичен,
Топъл магнетичен.
С поглед черен страстен и магичен.

Е изборът е ясен,
Отново аз ще бъда зла.
Отново ще ме водиш в ада.
Тръгвай дяволе, и пред хиляда ангела,
Аз пак теб ще избера.

ФЕНИКС (PHOENIX)

2009-08-03T10:51:00.004+03:00

Фениксът е митологична огнена птица, която за древните египтяни била свещена. За него се казва, че живее 500, 1461 или 12594 години. Той е мъжка птица с красиви златни и червени пера. В края на своя живот фениксът се вгражда в гнездо от канелено-кафяви клонки, които после той запалва. Птицата и гнездото изгарят с буйни пламъци и стават на пепел, от която се ражда новия феникс. Той балсамира пепелта на стария феникс в яйце от смирна и го занася в Хелиополис (на гръцки градът на Слънцето), намиращ се в Египет.
Фениксите са изключително издръжливи, сълзите им притежават лечебна сила, могат да пренасят много големи товари. Фениксите са изключително верни на господаря си
Фениксът присъства като образ и в други митологии; въпреки, че той е представен по различен начин, той става популярен в раннохристиянското изкуство и литература като символ на прераждането, на безсмъртието и на задгробния живот.
Фениксът се свързва със слънцето и боговете на слънцето, като например древноегипетския бог Ра и древногръцкия бог Аполон.
Гърците твърдят, че фениксът живее в Арабия, близо до един кладенец. Сутринта той се окъпва в кладенеца, а богът на слънцето Аполон спира своята колесница (слънцето), за да го слуша.
Oсвен египтяните и гърците, руснаците също почитат феникса. Той присъства в много приказки от техният фолклор.
(Уикипедия - Свободна енциклопедия)

ЛЕГЕНДАТА ЗА ФЕНИКСА
По време на лов, Принц Иван Царевич се скитал във вълшебната градина. Там той забелязал красива птица с ослепителни пера, която се опитвала да откъсне златен плод от сребърното дърво. Иван Царвеч хвнал птицата, но тя му се примолила да я освободи и той го направил. В знак на благодарност огнената птица дала на Иван вълшебно перо.

По изгрев слънце 13 очарователни принцеси идвали от замъка за да танцуват и да играят със златни ябълки. Иван открил че замъка е собственост на злия магьосник Касчей, който пленявал пътниците и ги превръщал в камък. Иван Царевич се влюбил в една от принцесите и се заклел да влезе в замъка. Когато той отворил вратите, Касчей и неговата армия от каменни пленници го нападнали. Касчей се опитал да омагьоса Иван Царевич , но принцът се защитил с фениксовото перо.
След това фениксът се появил и пръснал светлина върху танцуващите принцеси, които били обладани от демоните на Касчей. Фениксът разкрил на Иван Тайната на безсмъртието на Касчей, който пазел душата си в яйцето на птицата. Фениксът дал на Иван Царевич яцето си, той го счупил и Касчей умрял. С неговата смърт танцуващите принцеси били свободни и историята завършила щастливо.

Първата любов на принцесата

2009-08-03T10:49:00.000+03:00

Вървя сама по плажа,а вълните искат всичко да им кажа
Обгръщат ме с бяла пелерина,
а аз танцувам с тях все едно съм балерина.
Вървя сама по плажа и искам всичко аз да им разкажа.
За теб, за нас, за малките ни срещи,
на които само с погледи горещи разбирахме се с теб.
Обикнах те и туй бе мойта грешка
Защото като на смешка оказахме се с теб
Като като Плутон и Феб
Ти си принц на светлината,
а аз принцесата на мрака
Ти събуждаш се с зората,
а аз с луната.
Ти заспиваш в мрака,
а аз обгърната от светлината
Ти виждаш красотата,
а аз държа на свободата.
Срещнахме се с тебе тук на плажа,
а аз не можех нищо да ти кажа
Ти беше мил и адски нежен,
а аз следях те с погледа си грешен.
Но изведнъж изгря зората
и в очите ми прокрадна се тъгата.
Ти каза, че ще си довършим валса,
но аз ти казах че съм Дъщеря на хаоса
тогава ти ми рече че не можем да се срещнем вече.
Погледнах те със сълзи в очите,
видях сълзи и в погледа ти мил
Плачеше защото ти си на хармонията син.
Така и не разбрахме как но слъзите ни сляха,
върху устните ни пак и пак
и всичко свърши в сутрешния мрак.
За мене ти оставаш блян,
цял във слслънчевата светлина облян
Нека съм и аз за теб мечта,
окъпана във лунна светлина.
И ако някога се срещнем пак на плажа, да мога всичко да ти кажа.
Че те обичам, въпреки че съм принцесата на мрака,
а ти си принц на светлината.

В полунощ ще те чакам на покрива

2009-08-03T10:32:00.001+03:00

В полунощ ще те чакам на покрива.
Няма да бъда сама, така че може да вземеш компания.
В полунощ точно, разбра ли?
(Ще треперя, студено е по това време)
С кого ще те чакам, котки, колкото искаш на покрива.
И на тях им измръзнаха лапите, но ще те чакаме,
май е време да тръгваш.
Половин час ти остава, а ти си суетен,
знам...
че няма по пижама да дойдеш.
(Аз все още треперя).
Да, чакам те и небето аз меря.
Много дълбоко е черното днес, повече май е от вчера.
А колко широко е нямам представа сигурно от тук
на света до края.
Петнайсет минути остават, черното коте до мене заспа.
( а аз още треперя...сама) .
Унасям се, звездите броя,
а някой идва прегръща ме,
спрях да треперя.
(в полунощ, усетила твойта ръка.)

На червена светлина

2009-08-02T22:26:00.000+03:00

В краските на черното и бялото ще се откривам.
(тъкмо се научих да обичам)
В света на тъмното ще се изгубя, ще се моля и ще тичaм.
Краката няма да се уморят, умът ми само от толкова молитви ще е празен.
(Открий ме! Никога не казах.)
Бяла, денем, като светлината, невидими целувки ще раздавам.
(И ти от тях ще получаваш.)
Ще се смея със смеха на вятъра и ще плача със дъжда.
(Няма да ме виждаш вече.)
Черна нощем, ще завивам едно момче с одеало от любов.
(Позна ли себе си във него?)
И ще бдя над тебе призрачна и бледа, твоите очи никога не ще да ме познаят.
И само на червена светлина от онази моята любима свещ,
аз ще се покажа, ще ме любиш на червена светлина,
а когато изгори на сутринта с белотата ще се слея, ще изчезна!

2009-08-02T22:14:00.000+03:00

А лятото твърде горещо е

за моите чувства към теб.

Tе като въглени парят ме

и сипят ми в раните мед.

А лятото твърде горещо е

за щастие, болка, любов.

Те като призраци тичат,

и носят ти днес нов живот.

А лятото твърде горещо е

за искреност, нежност и смях.

Те безпътни се скитат,

и чакат есенен хлад.

А лятото твърде горещо е

За всички сърдечни беди.

И само страстта му вярна остава,

във адската жега най-силно гори

Денят в който бе създаден

2009-08-02T13:42:00.000+03:00

Един ден, принцеса Нощен ангел беше оттегчена от съня, а деня беше твърде слънчев и горещ, за това тя създаде този сайт, блог или както там се нарича, принцесите всъщност не могат да бъдат запознати с всичко